Тери Пратчет - Дядо Прас

— Ама тя що е тука? — Грамадна космата лапа сграбчи китката й. — Пък може да й се иска…

— Шлимазел, няма да повтарям! — много по-неприязнено се сопна барманът.

А момичето вече се обръщаше с лице към караконджола. Игор не можеше да види изражението й, но нахалната твар го зърна и отскочи толкова пъргаво, че тупна по гръб. Тя изрече не просто думи, а каменни скрижали, на които бе издълбано необратимото бъдеще:

— МАХНИ СЕ И МЕ ОСТАВИ НА МИРА!

После се усмихна учтиво и малко гузно на Игор. А караконджолът се изправи припряно и се заклатушка към вратата.

Останалите не се отвлякоха и за миг от самотното си напиване. Тя честичко се чудеше докъде може да стигне в „Ковчезите“, без да си го отнесе.

Барманът остави на плота чашата, която търкаше усърдно, и се загледа в прозореца. Беше учудващо широк за свърталище, където посетителите предпочитат плътния здрач, но пък някои от тях прелитаха направо през стъклото.

Нещо потрепваше по прозореца. Игор се пресегна и отвори.

— О, не! — изпъшка Сюзън. Смърт на мишките скочи върху плота, гарванът изпърха след него.

— ПИСУК ПИСУК УУУК! УК! ПИСУК УК УКУУУУК!…

— Я се разкарай — ледено го посъветва момичето. — Изобщо не ме интересува. Ти си само една илюзорна представа.

Птицата се прицели в една паница на рафта зад бара.

— О, страхотно!

— ПИСУК!

— Това какво е?! — обидено изграчи гарванът и изтръска нещо от края на човката си. — Лукчета?! Гадост!

— И двамата си вървете! — наежи се момичето.

— Ама плъхчето разправя, че дядо ти е полудял — настоя птицата. — Предрешил се е като Дядо Прас.

— Но аз нямам… Какво?!

— Червените дрехи, бялата брада…

— УУУК! УУУК! УУУК!

— …подвиква „Хо-хо-хо!“, кара грамадната шейна с четирите великански прасета…

— Прасета ли? Ами Бинки?

— Де да знам къде му е конят.

— И аз не искам да знам! И нямам дядо!

Тя размаха ръце и за свой срам улучи малкото скелетче. Запрати го точно в един пепелник.

— УУК?

Гарванът хвана качулката му в човката си и се опита да го отмъкне към прозореца, а дребното костеливо юмруче размаха косата. Двамата изчезнаха с плясък на криле. Игор затвори прозореца. Мълчеше си.

— Не бяха истински — забърбори Сюзън. — Тоест… Гарванът може и да съществува, но се шляе с плъхчето…

— …което всъщност го няма — услужливо довърши барманът.

— Именно! — отдъхна си момичето. — Вие вероятно не сте ги и забелязал.

— Точно така. Нищичко не видях.

— Ами добре… Колко ви дължа?

Игор сметна на пръсти.

— Значи долар за питиетата и още пет цента, защото гарванът, дето не беше тук, ровеше в туршията.

— БРАДАТА МАЛКО МИ ПРЕЧИ — призна си Смърт.

— А защо трябваше да се кичите и с брада? — озадачи се гласът иззад чувалите. — От вас съм чувал неведнъж, че хората виждат само онова, което искат да видят.

— ДЕЦАТА ОЩЕ НЕ СА ПРИДОБИЛИ ТОВА СВОЙСТВО. НАЙ-ЧЕСТО ВИЖДАТ НЕЩАТА КАКВИТО СА.

— Е, господарю, брадата поне ви вдъхва подходящата нагласа.

— А СЛИЗАНЕТО ПРЕЗ КОМИНА? КАКЪВ СМИСЪЛ ИМА? БИХ ПРЕДПОЧЕЛ ДА ВЛИЗАМ НАПРАВО ПРЕЗ СТЕНАТА.

— Не е по правилата.

— ЗАЩО? НАЛИ МОГА ДА ГО ПРАВЯ?

— Комините са задължителни. Същото е както с брадата.

Най-сетне зад купчината чували се надигна глава, която сякаш принадлежеше на най-престарялото и неприятно гномче във Вселената. Фактът, че се намираше под весела зелена шапчица със звънче, с нищо не подобряваше впечатлението.

Едната му ръка размаха дебела пачка писма.

— Да не мислите, че тези малки гадинки биха писали на някого, дето минава през стени? А и трябва още да поработите над вашето „Хо-хо-хо!“, ако нямате нищо против да ви посъветвам.

— ХО. ХО. ХО.

— Не, не и не! — възмути се Албърт. — Господарю, трябва да вложите повечко живот в смеха, да ме прощавате за неволната обида.

— А ТИ ОТКЪДЕ ЗНАЕШ ВСИЧКО ТОВА?

— Все пак и аз бях малък някога. Окачах си чорапчето до огнището всяка зима като другите послушни дечица. За да ми го напълнят, както и вие правите сега. Е, вярно, по онова време намирах малко наденички и черен пудинг, и то ако имах късмет. А в някое от пръстчетата винаги напипвах розово захарно прасенце. На Прасоколеда все се тъпчехме като свине, с извинение.

Смърт се озърна към чувалите.

Странен, но неоспорим факт — каквито и играчки да бе сложил вътре Дядо Прас, отгоре стърчаха плюшени мечета, войничета с толкова крещящо пъстри униформи, че биха се набивали на око и в някоя дискотека, барабанчета и захарни пръчки на червено-бели ивици. Действителното съдържание обаче се оказваше още по-кичозно и на неизменната цена 5,99 долара.