Тери Пратчет - Дядо Прас

— Сюзън, още едно чудовище под леглото ми… — Почукването спря. — Чувам го как мърда отдолу…

— Добре, Туайла, ей сега идвам.

Детето кимна и се върна в стаята си. Скочи в леглото отдалеч. Издрънча метал, когато Сюзън издърпа ръжена от бронзовата му поставка до машата и лопатката. Тя поклати глава. Зависи какво смяташ за нормално…

Наведе се уж да завие по-добре Туайла. Едната й ръка се стрелна под леглото. Докопа гъста козина и дръпна с все сила.

Караконджолът излетя като тапа и преди да се опомни, беше сплескан с лице в стената и едната му ръка извита зад гърба. Успя все пак да се обърне и срещна яростния поглед на Сюзън.

А Гауейн подскачаше на леглото си.

— Уплаши го с Гласа! Уплаши го с Гласа!

— Не, не искам Гласа! — измънка караконджолът.

— Прасни го по главата с ръжена!

— Не искам ръжена!

— О, ти си бил, значи… — изръмжа Сюзън. — Досадникът от следобеда.

— Защо не го треснеш с ръжена? — разочароване попита момчето.

— Не, не с ръжена! — изскимтя неприятната твар.

— Отскоро ли си в града? — прошепна Сюзън.

— Да! — Челото му се набръчка. — А защо ме виждаш?

— Чуй ме — това е дружеско предупреждение. Милостива съм, защото е Прасоколеда.

Караконджолът се опита да помръдне.

— На това ли му викаш дружеско?

— О, искаш да опитаме иначе, така ли?

Тя затегна хватката.

— Не, не, дружеското ми харесва!

— Този дом е недосегаем, ясно?

— Ама ти да не си вещица или нещо подобно? — изпъшка Караконджолът.

— Нещо подобно. А ти повече няма да се навърташ тук, разбра ли? Иначе следващия път ще опиташ одеялото.

— Не!

— Цялото е на пухкави зайчета…

— Ужас!

— Тогава да те няма.

Караконджолът се завтече към вратата.

— Не е правилно — мърмореше си на бегом. — Не можеш да ни виждаш, ако не си мъртва или вещица… Не е честно!

— Опитай в номер деветнадесет, малко по-нататък — омекна Сюзън. — Там гувернантката изобщо не вярва в караконджоли.

— Наистина ли? — обнадежди се чудовището.

— Затова пък вярва в алгебрата.

— Ау, колко приятно!

Караконджолът се ухили до ушите и още малко нагоре. Най-невероятните лудории вършеше в домовете, където никой от възрастните не признаваше съществуването му.

— Ами да си тръгвам… — заотстьпва заднешком. — Ъ-ъ… Весела Прасоколеда!

— Кой знае каква ще бъде — вдигна рамене Сюзън.

— С тоя не беше забавно — оплака се Гауейн изпод завивките. — Предишния го срита между краката…

— Заспивайте — лаконично ги посъветва гувернантката.

Туайла се обади сговорчиво:

— И Верити казва, че ако заспим по-раничко, Дядо Прас ще ни навести навреме.

— Уви, може и да е права.

Не я разбраха, пък и не знаеше защо го каза. Опитът обаче я подтикваше да се доверява на усета си. А точно този усет мразеше най-много от всичко. Съсипваше й живота. За съжаление беше вроден.

Затвори вратата тихичко и се върна в занималнята. Нещо се бе променило. Вторачи се в празнично украсеното дръвче в саксия — цялото омотано с гирлянди, а отгоре имаше малка фея, направена от…

Скръсти ръце, вдигна очи към тавана и въздъхна пресилено.

— Ето те и теб…

— ПИСУК?

— Аха, за теб говоря. Приличаш на плашило, както си забол и звездичка на върха на косата.

Смърт на мишките провеси глава.

— ПИСУК.

— Никого не можеш да заблудиш. И къде дяна кукличката?

— Пъхна я под възглавничките на едно кресло — долетя обяснение от отсрещния шкаф. Чу се щракане и гарванът добави с недоумение: — Ама тези очи защо са толкова твърди?

Тя скочи вбесена и издърпа купата толкова рязко; че птицата завъртя едно салто и пльосна по гръб.

— Лешници! — кресна Сюзън. — Не са никакви очи! Това е занималня! Тук никой не оставя паничка с извадени очи, в случай че някой гарван намине да похапне! Ясно ли е? Светът е пълен с малки кръгли неща, които не са очи! Схвана ли?! И двамата се махнете! Не знам как сте се промъкнали, но…

— Да няма закон срещу влизането през комина на Прасоколеда?

— …но не ви искам отново в живота си!

— Плъхчето настояваше да те предупредим, ако ще и да си се побъркала — изграчи кисело гарванът. — На мен не ми се идваше, едно магаре се е строполило на няколко улици оттук. Както се забавих, ще имам голям късмет да докопам дори копитце…

— Да ме предупредите ли?

Ето, пак й се случваше. Ветровете на интуицията промениха посоката си, започваше да усеща все по-ясно как тече времето…

Смърт на мишките закима енергично. А далеч горе се чу драскане. От комина падаха сажди.