Тери Пратчет - Дядо Прас

Сюзън никога не бе окачала дълъг чорап пред камината. Не защото нейните родители не вярваха в Дядо Прас. Или във феята на зъбчетата. Нямаше нужда. Знаеха, че той и подобните нему съществуват, обаче им се искаше да не е така.

Тя си получаваше подаръците при всеки подходящ повод, само че и с грижливо надписана картичка от кого са. А с падналите млечни зъби припечелваше по цял долар на парче от баща си, платени без никакви пазарлъци. 9 9 Малко след като навърши осем години, Сюзън откри в една зарязана мансарда колекция от животински черепи — реликва от хобито на някой херцог. По онова време баща й беше излишно зает с държавните дела и тя успя да събере двадесет и седем долара, преди да я разобличат. По-късно си признаваше, че с кътника от хипопотам допусна непростима грешка. Но всичко беше съвсем разсъдливо и практично.

Вече съзнаваше, че са се опитвали да я предпазят. Като малка не подозираше, че баща й е бил чирак при Смърт, а майка й — негова осиновена дъщеря. Имаше смътни спомени, че няколко пъти я водеха на гости при забавно, макар и костеливо същество. После посещенията бяха прекратени. Като по-голяма го срещна отново. Опитваше се да бъде обективна — и той си имаше добрите страни. Питаше се защо родителите й са проявили такова бездушие спрямо него…

Сега знаеше, че са искали да предотвратят неизбежното. Наследствеността не се състои само от мънички, неописуемо сложни спиралки в клетките.

Ако наистина бързаше, Сюзън можеше да мине през стена. И беше способна да си служи с глас, който вместо думи изричаше окончателно предопределение, проникваше направо в мозъците на хората и ги правеше стъписващо сговорчиви. А косата й…

Е, това започна напоследък. Отначало беше неподатлива дори на просто сресване, но към седемнадесетата й година момичето откри, че прическата й си има собствени приумици.

Което пък отпъди от нея неколцина младежи. Ако пред очите ти косата на младата дама започне да се фризира самичка, нежните ти чувства повяхват и без намесата на разума.

Поне се насърчаваше, че отскоро постигна похвален напредък. Случваше се дни наред да се чувства само нормален човек.

Все така се объркват нещата, нали? Навлизаш в живота, гониш успеха със собствени сили, но рано или късно се пръква отнякъде стар смахнат роднина и ти съсипва плановете.

С пъшкане и ругатни гномът се измъкна от поредната водосточна тръба, намести решително шапката си и нарами чувала.

— Ей тая си я биваше! — изсумтя доволен. — Колко седмици ще ги мъчи!

Извади смачкано листче от джоба си и се вторачи късогледо в него. Чак тогава вдигна глава и зърна застаряващия мъж, който спокойно вършеше нещо до съседната къща. Всъщност стоеше пред един прозорец и съсредоточено рисуваше по стъклото. Гномът се примъкна любопитно и огледа критично творението.

— Ама защо само папрати? — попита нелюбезно — Хубавички са, няма спор, но като е все същото навсякъде…

Мъжът отдели четката от стъклото и се обърна.

— Аз пък харесвам папратите — изрече студено Джек Скрежко.

— Да де, ама хората очакват да видят и хлапета с големи печални очи, котенца, подаващи се от ботуш, симпатични кученца и тям подобни…

— Аз рисувам папрати.

— Или големи вази със слънчогледи, прелестни крайморски пейзажи…

— …и папрати.

— Ясно, ама какво ще правиш, ако някой важен главен жрец пожелае да му изрисуваш храма с богове и ангелчета?

— Ще има колкото му душа иска богове и ангелчета, стига да…

— …приличат на папрати, нали?

— Не ми харесва намекът ти, че съм се вманиачил на тема папрати! — сопна се Джек Скрежко. — Мога да рисувам и много приятни за окото абстрактни десени.

— И как изглеждат?

— Е… предубеденият зрител би могъл да ги сбърка и с папрати. — Скрежко сви вежди. — А ти кой си? — Гномът отстъпи една крачка. — Явно не си феята на зъбчетата. Те са много мили момичета и май стават все повече напоследък.

— О, не се занимавам със зъби.

— А с какво?

Гномът му обясни.

— Сериозно?! — изненада се Джек. — Защо ли съм се заблуждавал до днес, че си израстват сами?

— Като ще се заяждаме, аз също вярвах, че скрежът по прозорците се образува напълно естествено. А не ти личи да си природна стихия. И дори подозирам, че обичаш да си поспиваш в меко легло.

— Никога не спя — ледено отрече Джек Скрежко и му обърна гръб. — Извинявай, но останаха още много прозорци, а не е лесно да рисуваш папрати. Искат се точно око и твърда ръка.

— Как тъй мъртъв? — упорстваше Сюзън. — Нима Дядо Прас може да умре?! Нали е… същият като теб? Ан…