Тери Пратчет - Дядо Прас

— АНТРОПОМОРФНА ПЕРСОНИФИКАЦИЯ. ПРАВИЛНО. ИМЕННО В ТОВА СЕ ПРЕВЪРНА ДУХЪТ НА ПРАСОКОЛЕДА.

— Но… как би успял някой да го погуби? С отровен вермут? С шипове в комина?

— Има и… по-изтънчени средства.

— Хър. Хър. Хър — напъна се Албърт. — Ох, тези сажди! Ще ме задушат.

— А ти реши да го заместиш? — вълнуваше се Сюзън, без да слуша стареца. — Ами че това е налудничаво!

Смърт успя някак да си придаде изражение на оскърбена невинност.

— Ще изляза да подишам чист въздух — задавено изхъхри Албърт и посегна към дръжката на вратата. Сюзън му се изпречи.

— А ти защо си тук? Нали уж си щял да умреш, ако се върнеш в нормалния свят?

— О, ТОВА Е НЕДОРАЗУМЕНИЕ — намеси се Смърт. — НИЕ НЕ СЕ НАМИРАМЕ В НОРМАЛНИЯ СВЯТ, А В ОСОБЕНАТА КОНГРУЕНТНА РЕАЛНОСТ, СЪТВОРЕНА СПЕЦИАЛНО ЗА ДЯДО ПРАС. ТУК ОБЩИТЕ ЗАКОНОМЕРНОСТИ СА НЕВАЛИДНИ. ИНАЧЕ БИ БИЛО НЕМИСЛИМО ТОЙ ДА ОБИКОЛИ ЦЕЛИЯ СВЯТ ЗА ЕДНА-ЕДИНСТВЕНА НОЩ.

— Вярно си е — ухили се грозно Албърт — Аз съм един от малките помагачи на Дядо Прас. Официална длъжност. Имам си и островърха зелена шапчица.

Той откри с поглед чашата вермут и двете репи, които децата бяха оставили на масата, и се втурна натам.

Сюзън го зяпаше втрещена. Преди два дни заведе момчето и момичето в Пещерата на Дядо Прас. Беше направена в един от най-големите магазини по Стъргалото. И актьорът с червената мантия и брадата се оказа доста способен. Имаше и по-дребнички мъже, преоблечени като гномове, но разбира се, изобщо не приличаха на Албърт, иначе хората биха влизали в магазина само въоръжени.

— А ти, миличка, послушна ли беше? — подсмихна се старецът и плю в камината.

Сюзън още се блещеше насреща му. Смърт се наведе към нея и тя видя синьото сияние на очите му.

— СПРАВЯШ СЕ С ЖИВОТА, НАДЯВАМ СЕ

— Да.

— И РАЗЧИТАШ САМО НА СЕБЕ СИ? ПРОПРАВЯШ СИ СОБСТВЕН ПЪТ В СВЕТА?

— Да.

— ДОБРЕ. ХАЙДЕ, АЛБЪРТ. ДА НАПЪЛНИМ ЧОРАПИТЕ И ДА ПРОДЪЛЖИМ НАТАТЪК.

Две писма сякаш скочиха сами в костеливите пръсти на Смърт.

— ЗНАЧИ НЯКОМУ Е ХРУМНАЛО ДА НАРЕЧЕ ТОВА ДЕТЕ ТУАЙЛА?

— Боя се, че е факт, но защо толкова се…

— А ДРУГОТО Е ГАУЕЙН?

— Да. Виж, как успя да…

— И ЗАЩО ТЪКМО ГАУЕЙН?

— Ами… Предполагам, че понеже е име на древен могъщ боец…

— РАЗБИРАМ. ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕ, КОЕТО САМО ЩЕ СЕ ПОГРИЖИ ЗА СБЪДВАНЕТО СИ. И КАКТО ВИЖДАМ, МОМИЧЕТО ПИШЕ СЪС ЗЕЛЕН ПАСТЕЛ НА РОЗОВА ХАРТИЯ, В ЧИЙТО ГОРЕН ЛЯВ ЪГЪЛ Е НАРИСУВАЛО МИШКА С РОКЛИЧКА.

— Налага се да изтъкна, че тя стори това, за да си каже Дядо Прас: „Ау, колко е сладичка тази Туайла!“ Със същото предназначение е и нарочно сбърканият правопис. Все пак да те попитам защо си…

— НО В ПИСМОТО СИ МОМИЧЕТО ТВЪРДИ, ЧЕ Е НА ПЕТ ГОДИНИ.

— На възраст — да. В цинизма си е на тридесет и пет. Добре де, защото точно ти си се захванал?…

— НО ТЯ НАИСТИНА ЛИ ВЯРВА В ДЯДО ПРАС?

— Ще повярва във всекиго, от когото би могла да изкрънка следващата кукла. О, не, няма да си тръгнеш, без да ми обясниш защо…

Смърт внимателно окачи пълните чорапи до камината.

— ВРЕМЕ Е ДА ПОТЕГЛЯМЕ. ЖЕЛАЯ ТИ ВЕСЕЛА ПРАСОКОЛЕДА. Ъ-Ъ… ДА, ЩЯХ ДА ЗАБРАВЯ. ХО-ХО-ХО.

— Страхотен вермут имат в тази къща — одобри Албърт и си изтри устата с ръкава.

Яростта на Сюзън успя да надмине по скорост на реакцията любопитството й, което вероятно означаваше, че е поставен нов световен рекорд.

— Албърт! Ти имаш наглостта да опразваш чашите, които дечицата са приготвили за истинския Дядо Прас?!

— Защо пък не? Той няма да ги изпие. Не и там, където се е отнесъл.

— И колко чаши обърна досега, ако смея да попитам?

— Де да знам. Откъде накъде ще ги броя? — щастливо вдигна рамене старецът.

— ЕДИН МИЛИОН ОСЕМСТОТИН ХИЛЯДИ СЕДЕМСТОТИН И ШЕСТ — вметна Смърт. — ИЗЯДЕ ШЕСТДЕСЕТ И ОСЕМ ХИЛЯДИ ТРИСТА И ДЕВЕТНАДЕСЕТ СВИНСКИ ПАЯ. И ЕДНА РЯПА.

— Сбърках я със свински пай — обясни Албърт. — Случва се, като попрекалиш.

— Защо още не си се пръснал на парченца?

— И това не знам. Винаги съм бил добре с храносмилането.

— ЗА ДЯДО ПРАС ВСИЧКИ ТЕ СА ЕДИН СИМВОЛИЧЕН СВИНСКИ ПАЙ. ХАЙДЕ, АЛБЪРТ, ВЕЧЕ ЗЛОУПОТРЕБЯВАМЕ С ВРЕМЕТО НА СЮЗЪН.

— Защо правиш това?! — изпищя тя диво.

— СЪЖАЛЯВАМ, НО НЕ МОГА ДА СПОДЕЛЯ С ТЕБ. ЗАБРАВИ, ЧЕ СИ МЕ СРЕЩАЛА. А И НЕ Е ТВОЯ РАБОТА.

— Как да не е моя работа? Нима бих…

— НИЕ СИ ТРЪГВАМЕ.

— Спокойни сънища — мило пожела Албърт.

Часовникът отброи два къси удара за изминали тридесет минути. Още беше шест и половина. А двамата вече не бяха в стаята.

Шейната летеше в небето.