Тери Пратчет - Дядо Прас

Сюзън се сети, че оставя децата сами. Но какво ли можеше да ги сполети? Нямаше време да се случи нещо лошо.

Спусна се забързано по стълбата и излезе през предната врата. Сняг висеше във въздуха. Ако някоя снежинка докоснеше бузата й, стапяше се със синкав проблясък.

Имаше истинско гъмжило по улиците, но сковано от спрялото време. Тя се провираше внимателно между хората и накрая стигна до парка.

Снегът постигна замалко онова, което оставаше непосилно дори за магьосниците и Стражата — почисти Анкх-Морпорк. Не бе имал време да се изцапа. Сутринта сигурно щеше да изглежда като утайката от машина за еспресо, но засега превръщаше дърветата и храстите в искрящо бели абстрактни скулптури.

Нямаше никакъв шум, а застиналите бели пелени скриваха светлините на града. Сюзън пъхна два пръста в устата си и изсвири оглушително.

— Ей, можеше да го направиш и с някой по-мрачен и тайнствен ритуал — заяде се гарванът, току-що отръскал снега от гол клон.

— Млъкни. Впрочем защо открадна онова парче червена хартия от подаръка на момичето?

— Имам си планове — отвърна птицата някак зловещо.

Зачакаха. Сюзън се питаше какво би станало, ако замисълът й се провали. Чудеше се дали плъхчето ще се киска. Имаше най-дразнещия кикот във Вселената.

После затропаха копита, завесата от застинал сняг се разкъса и конят изникна пред нея.

Бинки я обиколи в кръг и спря. Не беше оседлан. Жребецът на Смърт не те оставяше да паднеш от гърба му.

„Ако се кача, всичко ще се върне в стария коловоз. Пак ще се гмурна в света отвъд този. Ще падна от въжето.“

А едно гласче в нея се обади иронично: „Да, правилно, обаче много ти се иска…“

Десет секунди по-късно на мястото й имаше само сняг. Гарванът изграчи към Смърт на мишките:

— Ще ми подскажеш ли откъде да намеря парче канап?

— ПИСУК.

Наблюдаваха я.

„Коя е тя?“

„Не помним ли, че Смърт отгледа едно момиче като своя дъщеря? Тази млада жена е нейната дъщеря.“

„Човек ли е?“

„Горе-долу.“

„Възможно ли е да бъде убита?“

„О, да!“

„Е, тогава всичко е наред.“

„Хм… Не бихме се въвлекли в допълнителни неприятности заради нея, нали? Всичко това не е съвсем… позволено. Благоразумно е да избягваме излишните въпроси.“

„Наш дълг е да отървем Вселената от мърлявото мислене.“

„Всички ще ни бъдат признателни, когато открият какво сме извършили.“

Бинки стъпи леко и плавно върху поляната пред дома на Смърт.

Сюзън заобиколи и влезе през задната врата, която никога не се заключваше.

Тук имаше някои промени. И една от тях я стъписа. Долу във вратата забеляза капаче на пружини, за да минава котка.

Сюзън примига.

И наистина, след секунда-две една рижа котка отмести капачето, стрелна я с поглед от типа „не съм гладна, а ти си скучна“ и се запиля някъде из градината.

Момичето поклати глава и влезе в кухнята. Котки с всякакви размери и разцветки сякаш покриваха която и да е водоравна повърхност. Стотици чифтове очи се вторачиха в нея.

„Ох, и тук ли попадам на госпожа Гамидж!“ Бабата редовно навестяваше „Ковчезите“ в търсене на компания. Поначало си беше смахната, но един от симптомите на окончателното й побъркване беше изобилието от котки около нея. И то животинки, които се справяха отлично с всяка клопка на всекидневието, но никога не научаваха за какво е сандъчето с пясък.

Няколко дребосъци бяха натопили муцунките си в паничка със сметана.

Сюзън тъй и не проумя с какво котките са толкова привлекателниза хората.

— Я се разкарайте, противни твари! — промърмори тя — Изобщо не съм допускала, че той ще си завъди домашни любимци!

Те й внушиха безмълвно, че и без това не смятат да се навъртат около нея, после се разотидоха невъзмутимо, облизвайки мустаците си.

А паницата бавно се напълни догоре.

Несъмнено не бяха призраци. Само живите твари имаха цвят тук. Всичко друго беше създадено от Смърт. Но и цветът също като канализацията и музиката си оставаше малко извън обсега на творческия му гений.

Сюзън се запъти към кабинета. И тук имаше промени. Смърт май пак бе упорствал в опитите си да свири на цигулка. Той не проумяваше защо музиката не му се удава.

Върху бюрото завари хаос. Разтворени книги се трупаха една връз друга. Бяха от онези, които Сюзън тъй и не се научи да разгадава. Някои букви се рееха над страниците, други се скупчваха в сложни фигури, които те четяха, докато и ти четеш тях.

Странни уреди бяха пръснати навсякъде. Малко напомняха за навигационни инструменти, но за кой ли океан и под кое небе?