Тери Пратчет - Дядо Прас

Бе поровил в един-два чувала. Намери например Истински нинджа от Ахатовата империя с Миниатюрно нунчаку, също и Капитан Керът от Нощната стража с Пълен набор оръжия, всяко от които струваше повече от самата дървена кукла.

Но и играчките за момичета бяха не по-малко потискащи — почти само засмени кончета. Смърт беше убеден, че е лошо конете да се хилят, защото в такъв случай непременно са намислили някаква лукава пакост.

Въздъхна за кой ли път.

Много го мъчеше и непосилната задача да реши кое хлапе е било послушно, а кое — не. Досега не му се налагаше да се замисля за подобни дреболии. Добър или лош, всеки го чакаше едно и също.

Трябваше обаче да свърши всичко както е редно. Иначе нямаше да постигне целта си.

Шопарите спряха до поредния комин.

— А, ето го — измъкна писмото Албърт. — Джеймз Ридъл, осемгодишен.

— ПОМНЯ, ПОМНЯ. ДОРИ СИ Е ПОЗВОЛИЛ ДА НАПИШЕ: „ХАЙДЕ НА БАС, ЧЕ ТЕБЕ ТЕ НЯМА, ЩОТО СЕ ЗНАЕ, ЧЕ БАЩИТЕ И МАЙКИТЕ НОСЯТ ПОДАРЪЦИТЕ.“ ДА, БЕ — промърмори Смърт с най-близкото подобие на присмех, на което беше способен, — СИГУРНО ГОРЯТ ОТ ЖЕЛАНИЕ ДА СИ ОДИРАТ ЛАКТИТЕ В ЧЕТИРИМЕТРОВ ТЕСЕН И НЕПОЧИСТЕН КОМИН. ЩЕ ГЛЕДАМ ДА ОСТАВЯ ПОВЕЧЕ САЖДИ ПО КИЛИМА ТУК.

— Именно, господарю. Навлизате в ролята.

— АМИ АКО РЕША ДА НЕ МУ ПОДАРЯ НИЩО, ЗА ДА ГО НАКАЖА ЗА НЕВЕРИЕТО МУ?

— Може, ама какво и на кого ще докажете?

Смърт въздъхна.

— ПРАВ СИ.

— Погледнахте ли си списъчето за всеки случай?

— ДВА ПЪТИ. А ТИ СИГУРЕН ЛИ СИ, ЧЕ Е ДОСТАТЪЧНО ДА ПРАВЯ САМО ТОВА?

— Абсолютно.

Албърт огледа мрачно заснежените покриви наоколо. Не се чувстваше особено уютно. Помагаше, защото Смърт му беше господар, пък и ако един скелет можеше да има сърце, щеше да е много добро. Все пак…

— Господарю, убеден ли сте, че точно ние сме длъжни да вършим тази работа?

— ИМАШ ЛИ ПО-СПОЛУЧЛИВО ПРЕДЛОЖЕНИЕ?

Пак опряха до същността на проблема. Не знаеха какво друго да предприемат.

А някой задължително трябваше да свърши работата.

На улицата пак имаше мечки.

Сюзън ги пренебрегна решително и дори не внимаваше дали стъпва по локви и цепнатини.

А те се тълпяха наоколо, леко озадачени и полупрозрачни, видими единствено за децата и за нея. Лошите новини се разпространяват светкавично. Мечките вече знаеха за ръжена. И се стараеха да внушат с вида си: „Ами ние похапваме само ядки и ягодки. Големи остри зъби ли? А, къде са? О, тези ли зъби? Ами… С тях чупим лешници. Пък и някои ягодки се бранят много свирепо…“

Градските часовници звъннаха по шест пъти, когато тя се прибра в къщата. Имаше свой ключ, защото никой не би посмял да намекне, че тя е от прислугата.

Не можеш да си и херцогиня, и слугиня. Не намираха нищо неуместно обаче тя да бъде гувернантка. Подразбираше се, че Сюзън просто си запълва времето, докато постигне единствената достойна цел в живота на момичетата, тоест да се омъжи.

А родителите на децата я гледаха отдолу нагоре. В края на краищата беше дъщеря на херцог, а господин Гейтър — видна личност в търговията на едро с ботуши и обувки. Госпожа Гейтър пък се напъваше да влезе в по-висшето съсловие. В момента четеше усилено книги за добрите обноски и придворния етикет. И се отнасяше към Сюзън със смутената почит, която смяташе, че дължи на всекиго, който по рождение знае разликата между носна кърпичка и салфетка за маса.

Сюзън за пръв път се сблъскваше с идеята, че можеш да се издигнеш в обществото, като трупаш червени точки, сякаш си в забавачка. Освен това благородниците, които бе срещала в дома на баща си, не признаваха някакви си салфетки и носни кърпи, а по-скоро изповядваха правилото: „Всичко на пода, кучетата ще почистят.“

Гауейн и Туайла — имена, дадени им може би като любопитна проява на родителска обич — вече си бяха легнали, когато тя влезе. На определена възраст неизбежно минаваш през убеждението, че ако заспиш по-рано, утрешният ден настъпва по-бързо.

Отиде да разтреби занималнята и да я подготви за сутрешните уроци. Някой почука по перваза на прозореца. Сюзън не различи нищо в мрака навън и отвори.

— Кой е?

Някакъв силует заподскача по заледените клони на черешата.

— Ако кажа „чурулик-чурулик“, ще ми повярваш ли?

— Пак ли ти?!

— Слушай, дядо ти…

— Изчезвай!!!

Тя затвори с трясък и дръпна завесата. За по-сигурно обърна гръб на прозореца и се съсредоточи в огледа на стаята. Олекваше й, ако мислеше за… нормални неща.

Ноктите й отбиваха забързан ритъм по една кутия за моливи. След миг вратата се отвори и се появи разрешената Туайла.