Тери Пратчет - Дядо Прас

Дауни все пак не забравяше, че няма изрично правило. Гилдията обаче си имаше неписани норми, които само се затвърждаваха с годините. Членовете й се стараеха да пипат изтънчено, дори затваряха вратите и разтребваха счупеното на излизане. А да навредиш на безобидните и невинните беше по-лошо, отколкото да погазиш обществения морал. Това означаваше да се отклониш от добрите обноски. Дори по-зле — беше проява на пошлост. Уви, правило нямаше…

— Сър, не съм сбъркал, нали? — попита Тийтайм, очевидно неуверен в себе си.

— Е… липсва ви елегантност.

— О, благодаря ви, сър. Много се радвам, когато ми посочат недостатъците. Следващия път ще внимавам повече.

Дауни си пое дъх.

— Тъкмо за следващата ви поръчка исках да поговорим. — Обърна към посетителя портрета на… как го нарече онова видение?… А, да, Дебелака. — Как би ви се сторила задачата да положите в земята този… господин?

Не се съмняваше, че всеки друг би се разкикотил. Очакваше и да подхвърли лицемерно: „Чудесна шега, сър!“ А Тийтайм само се приведе напред със стъписваща стръв.

— Трудна, сър.

— Няма спор — съгласи се старшият Убиец.

— И бих помолил да ми дадете време, за да разработя план.

— Разбира се, а…

Тихо почукване на вратата. Картър донесе още една чаша на чинийка. Поклони се почтително и се изниза безшумно.

— Готово, сър — обади се Тийтайм.

— Моля? — сепна се лорд Дауни, разсеял се за малко.

— Вече подготвих план, сър — търпеливо обясни младежът.

— Наистина ли?

— Да, сър.

— Толкова бързо?

— Да, сър.

— О, богове!

— Ами, сър, знаете, че ни поощряват да обмисляме и чисто хипотетични задачи…

— Да, да, тези упражнения стимулират… — Дауни едва не се задави. — Наистина ли сте отделил от свободното си време, за да размишлявате как бихте положил в земята Дядо Прас?! — изрече немощно.

— Да, сър. Не пренебрегнах и Смърт.

Старшият Убиец примига.

— Ей тъй сте седнал и сте се попитал как бихте…

— Да, сър. Събрах и любопитно досие. Разбира се, само в свободното си време.

— Господин Тийтайм, нека си изясним това веднъж завинаги. Вие сте насочвал вниманието си към намирането на способи за ликвидирането на Смърт?

— Само като хоби, сър.

— Да, разбирам. Тоест някога и аз колекционирах пеперуди — Дауни сякаш отново изпита първите трепети на работата с карфицата и отровата, — но…

— Сър, основният подход е същият както спрямо обикновения човек. Проучване на обстановката, избор на подходящия момент и конкретното средство… И пак се налага да се опираме на фактите, които сме събрали за обекта. Естествено именно за този обект ни е известно немалко.

— Значи всичко измислихте, а?

— Отдавна, сър.

— И кога по-точно, ако смея да попитам?

— Една нощ преди Прасоколеда, когато ме сложиха да спя прекалено рано.

„О, богове, аз пък се заслушвах за звънчетата на шейната му…“

— Но ще се наложи да уточня някои подробности. Сър, ще ви бъда особено признателен, ако получа достъп до определени източници в Черната библиотека. Основата на плана обаче ми е съвсем ясна.

— И все пак… мнозина твърдят, че този обект е… практически безсмъртен.

— Сър, всеки си има слабо място.

— Дори Смърт ли?

— О, да. Несъмнено.

— Нима?

Дауни пак затропа с пръсти по бюрото. Не му се вярваше хлапакът да е измислил осъществим план. Наистина мисленето му беше твърде изкривено… Само изкривено ли? Приличаше на тенджера със спагети! Но и Дебелака не беше някой мухльо в разкошна резиденция. Вероятно хората му бяха залагали капани неведнъж досега.

Олекна му. Тийтайм щеше да се издъни, може би дори фатално, ако планът му беше достатъчно тъп. И не се знаеше дали в такъв случай Гилдията ще се прости с тоновете злато.

— Добре — изрече решително. — Не е нужно и аз да знам какви са намеренията ви.

— Сър, аз и не бих се осмелил да ги споделя с вас. Убеден съм, че не бихте ги одобрил.

— Тийтайм, няма да скрия изумлението си от вашата самонадеяност.

— Сър, аз просто обмислям проблема логично.

В гласа на младока се прокрадна укор.

— Логично, значи?

— Само че гледната ми точка се различава от обичайната.

За Сюзън денят започна спокойно, макар че по пътя към парка Гауейн се постара нарочно да стъпи върху пролука между паветата.

Безметежно веселият ум на предишната гувернантка бе съчинил сред всички останали ужаси и заплахата, че свирепи мечоци изяждат децата, които стъпват по пукнатините и локвите.

Затова Сюзън свикна да носи ръжена под модно скроеното си палто. И едно замахване обикновено стигаше. Тварите се стъписваха от изненада, че някой изобщо успява да ги зърне.