Тери Пратчет - Дядо Прас

Да, Гилдията приемаше млади момчета и им даваше превъзходно образование, като съвсем между другото ги обучаваше и как да премахват жертвите си чисто и безстрастно — за пари и за благото на обществото или поне за благото на онази част от обществото, която разполагаше с пари. Че останалото заслужаваше ли да бъде обхванато от понятието „общество“?!

Но понякога осъзнаваш, че си имаш работа и със същества като господин Тийтайм, когото мисълта за пари само би подразнила. Не можеше да му се отрече блестящият ум, само че блясъкът напомняше по-скоро за натрошено огледало — чудесни искрящи отражения и пъстри цветове, но основен си остава фактът, че нещо се е счупило. Господин Тийтайм твърде много обичаше себе си. Другите хора също, макар и по особен начин.

Дауни бе решил, без да споделя с никого, че този младеж трябва не след дълго да претърпи злополука. Като повечето безнравствени хора старшият Убиец се придържаше към непоклатими правила, поради което Тийтайм го отвращаваше. Поръчковото убийство си е една извънредно сложна игра, а в ролята на противници обикновено са индивиди, които също отлично познават правилата й или поне разполагат със средствата да си осигурят услугите на онези, които са ги овладели до съвършенство. В чистия успешен удар намираш радостта от живота.

Но от членовете на Гилдията не се очакваше да изпитват удоволствие, когато забъркат кървава каша. Можеше да им излезе лоша слава.

От друга страна, разкривеният като тирбушон ум на Тийтайм май беше най-подходящото средство за изпълнението на толкова странна поръчка. Ако пък не се справеше… Дауни не би имал за какво да се упрекне, нали?

Пак се съсредоточи в книжата. Имаха смайващото свойство да се трупат светкавично на огромни купчини. Налагаше се обаче да се занимава и с тях. В края на краищата не ръководеше бандитска сбирщина…

Някой почука на вратата. Той побутна листовете към края на бюрото и се облегна.

— Влезте, господин Тийтайм.

Не беше излишно да вдъхваш страхопочитание на подчинените си. Показа се обаче един от слугите с поднос за чай.

— А, Картър, ти ли си… Остави го на масичката ей там.

— Да, сър. — Картър погледна встрани и кимна. — Ей сега ще донеса още една чаша, сър.

— Моля?

— За вашия посетител, сър.

— Искаш да кажеш за господин Тийтайм, когато той…

Млъкна и се обърна. На килимчето пред камината седеше един младеж и си играеше с кучетата.

— Как го направихте, господин Тийтайм?

— Ами лесно, сър. Разбира се, малко се опърлих последните два метра.

На килимчето личаха петна от сажди. Никой не можеше да проникне през комина. В горния си край димоотводът беше преграден с яка решетка.

— Но зад старата библиотека има зазидана камина — обясни Тийтайм, който явно четеше мислите му. — Димоотводите са съединени точно под решетката.

Дауни кимна с досада. Тези особености на старите сгради се изучаваха в основния курс. А после ги забравяш. Както забравяш, че и младоците знаят колко е полезно да вдъхнеш страхопочитание у другия.

— Виждам, че кучетата ви харесват.

— Погаждам се добре с животните, сър.

Лицето на младежа имаше приветливо изражение. Е, поне се усмихваше често. Повечето хора не забелязваха това, защото се стряскаха от стъкленото му око. Лорд Дауни обаче се смущаваше от погледа на другото. Не бе виждал друга толкова малка и сякаш боцкаща зеница. Тийтайм се взираше в света през дупчица като от карфица.

Видя, че неволно пак се е преместил зад бюрото. И това беше присъщо за Тийтайм — човек се чувстваше по-уютно, ако между него и този младеж имаше солидно препятствие.

— Значи обичате животните? — поклати глава старшият Убиец. — Но в този доклад ме уведомяват, че сте разпънал на тавана кучето на сър Джордж.

— Сър, не бих му позволил да ме лае, докато си върша работата.

— На ваше място някой друг просто би го упоил.

— О, тъй ли… — Тийтайм посърна за миг, но тутакси се оживи. — Изпълних поръчката, сър. Поне това не може да бъде оспорено. И накрая проверих с огледалце дали сър Джордж още диша. Точно както са ме учили, сър.

— Нима?

Само че в онзи момент главата на обекта вече е била на няколко стъпки от тялото. Беше смразяващо, че младежът не виждаше нищо нелепо в действията си.

— А… слугите? — насили се да продължи Дауни.

— Не биваше да ме сварят неподготвен, сър.

Старшият Убиец пак кимна, почти хипнотизиран от стъкленото око и мъничката зеница. Ами да, не бивало да го сварят неподготвен… Всеки от Гилдията се грижеше да не се натъкне на съпротивата на професионалисти, обучени вероятно от същите преподаватели. Но старец и момиче, които само са имали нещастието да бъдат в къщата…