Тери Пратчет - Дядо Прас

Долу се тресна врата. Кратка тишина, последвана от смразяващ кръвта рев. Една от гостенките припадна.

— Не се бойте — безметежно промълви детето. — Сюзън винаги побеждава. Ей сега ще видите.

Откъм мазето се разнасяха ту глухи, ту звънливи удари, накрая се чу хъркане, последвано от мокро бълбукане.

Сюзън излезе. Ръженът беше изкривен на зиг-заг. Гостите изръкопляскаха неуверено.

— Добре се справи младата дама. Хитро, хитро, дори е изкривила ръжена. И малката вече не се бои, нали?

— Не се боя — равнодушно се съгласи Туайла.

— Ето ви го съвременното възпитание. Има полза, а?

— Сюзън казва да не се плаша, ами да се ядосвам — разговорчиво добави момиченцето.

— Ъ-ъ… благодаря ви, Сюзън — с треперещ глас смънка госпожа Гейтър. — А сега, сър Джофри, ако обичате, заповядайте обратно…

Всички се изнизаха по коридора. Сюзън чакаше долу.

— Туайла, прибраха ли се в трапезарията?

— Да.

— Чудесно.

Тя се върна в мазето и скоро извлече нещо едро и космато с учудващ брой ръце и крака. Някак го издърпа по стъпалата, накрая го замъкна в задния двор. Щеше да се изпари в небитието преди зазоряване.

— Ние така се разправяме с чудовищата — натърти, когато се качи при възпитаничката си, която я бе наблюдавала съсредоточено. — А сега е време да заспиш.

— Може ли да оставиш ръжена в моята стая през нощта?

— Щом искаш.

Сюзън вдигна Туайла на ръце, отиде в детската стая и я остави внимателно до братчето й. После изправи ръжена и го подпря на шкафа с играчките. Жадуваше за възможността да го огъне в гърба на предишната гувернантка.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

Върна се в малката си спалня и се пъхна в леглото. Изгледа завесите с подозрение.

Би било толкова приятно да си внуши, че й се е привидяло. И глупаво. Но вече две години беше почти нормален човек, сама си проправяше път в истинския свят и изобщо не си спомняше бъдещето…

Може все пак да е било видение. (Но понякога се случваше и те да са истински…)

Много се стараеше да не вижда дългата нишка восък, която подсказваше, че пламъчето на свещта поне няколко секунди е било подмятано от вятър.

Сюзън се мъчеше да поспи, а лорд Дауни се опитваше да навакса с канцеларските книжа.

Той беше убиец. Всъщност Убиец с главна буква. Тази дребна разлика беше важна. Членовете на Гилдията се смятаха за културни хора, които предпочитаха изтънчената музика, храна и литература. Освен това познаваха добре стойността на човешкия живот. В повечето случаи с точност до един цент.

Кабинетът на лорд Дауни беше облицован с дъб и застлан със скъпи килими. За мебелите можеше да се каже, че са стари и поизносени, но по начин, присъщ само на прекрасните изделия, използвани столетия наред. Тук имаше само отлежали мебели.

В камината горяха цепеници, а пред нея спяха две грамадни космати кучета. Освен рядкото сумтене на животните и пукането на дървата не се чуваха други звуци, ако не се брои скрибуцането на перото в ръката на лорд Дауни и цъкането на високия часовник в ъгъла. Привичен домашен шум, който само подчертава тишината.

Така беше, докато някой не се прокашля.

Звукът подсказваше недвусмислено, че целта не е да бъде махната досадна трошица от гърлото, а да се подчертае възможно най-любезно появата на същото това гърло.

Дауни престана да пише, но не вдигна глава. Изглеждаше, че се е отдал на спокоен размисъл. Накрая заговори делово:

— Вратата е заключена. На прозорците има здрави решетки. Кучетата като че не се събудиха. Специалните дъски в пода не изскърцаха. Явно са били заобиколени и други предпазни мерки, които няма да уточнявам. Всичко това рязко ограничава кръга на вероятните посетители. Съмнявам се да сте призрак, а боговете никога не се явяват толкова учтиво. Разбира се, може да сте Смърт, но не вярвам и той да си губи времето, като спазва етикета, пък и аз се чувствам напълно здрав. Хм… — Нещо висеше във въздуха пред бюрото му. — Зъбите ми са в прекрасно състояние, затова не сте феята на зъбчетата. — фигурата го доближи още малко. — Някой гном би се промъкнал и през миша дупка, само че аз съм заложил капани навсякъде. Злите духове минават и през стени, но доколкото ми е известно, отбягват по всякакъв начин да разкриват присъствието си. Откровено казано, озадачихте ме. Хм?

Чак тогава погледна.

Сива роба висеше във въздуха. Наглед я заемаше някакво тяло, понеже имаше форма, само че тялото не се виждаше. По гърба на Дауни полази ледена тръпка от прозрението, че нещото в робата просто не присъства физически в нормалния свят.