Тери Пратчет - Дядо Прас

— Но току-що казахте, че бих могъл да ви предложа нещо за пиене…

„Именно. Смятаме, че сте напълно способен да го сторите.“

— Аха… — В този миг разговорната тръба изсвири глухо. — Да, господин Уинво? Сериозно ли говорите? О, няма нищо смайващо, самият аз все намирам изпаднали монети по дивана… Не, не си правя… Разбира се, че имах причина да предполагам… Успокойте се, за нищо не ви… Да, прекрасна идея, вървете да си отдъхнете, много ви се е събрало. Благодаря ви за усърдието.

Качулката не бе помръднала по време на разговора.

— Време е да ни осведомите къде, кога и разбира се — кого — напомни Дауни.

Качулката кимна. „Мястото не можете да намерите на никоя карта. Желаем поръчката да бъде изпълнена за не повече от седмица. Това е извънредно важно. А по въпроса за самоличността…“

Върху бюрото се появи рисунка, а в главата на Даунк прозвуча: „Нека го наречем просто Дебелака.“

— Шегувате ли се?!

„Никога не се шегуваме.“

„Личи ви“ — мислено се озъби той и потропа с пръсти.

— Хм, мнозина биха заявили убедено, че този… индивид не съществува.

„Задължително е да съществува. Иначе каква е причината веднага да го познаете на рисунката? Освен това хората водят оживена кореспонденция с него.“

— О, да, не отричам, че поне в известен смисъл той съществува…

„Всичко съществува в известен смисъл. А ние се интересуваме от края на това конкретно съществуване.“

— Намирането му може да се окаже главоболно занимание.

„Първият срещнат ще ви подскаже приблизителния му адрес.“

— Не се съмнявам. Но както и вие изтъкнахте, няма да ни посочи мястото на географска карта. А дори да го открием, как бихме… прекратили битието на Дебелака? Може би като му поднесем чаша отровен ликьор?

В качулката липсваше лице, което да се засмее.

„Изглежда не разбирате напълно характера на задачата, за която ви наемаме.“

Дауни настръхна. Никой не наемаше Убийците. На тях им се възлагаха поръчки. Само слугите ги наемаха.

— И какво по-точно не съм разбрал?

„Ние ви плащаме. Вие измисляте начините и средствата.“

— А как да се свържа с вас?

„Ние ще се свържем с вас. Знаем къде сте. Знаем къде е всеки.“

Фигурата изчезна. След частица от секундата вратата се отвори рязко и се появи разстроеният господин Уинво, ковчежникът на Гилдията.

— Извинете, ваша светлост, но беше крайно наложително да вляза при вас! — Той подхвърли няколко метални кръгчета на бюрото. — Погледнете!

Дауни взе един малък златен диск. Много приличаше на монета, но…

— Няма деноминация! — възмутено подсказа господин Уинво. — Никакви цифри, никакъв герб или царствен лик!

Старшият Убиец отвори уста да попита дали са абсолютно лишени от стойност. Почти се надяваше да е така. Ако онези, които ще да бяха, са платили с безполезен метал, значи никакъв договор… Не каза нищо. Убийците още в началото на обучението си започваха да разпознават кое колко струва.

— Да, вярно, само че са от чисто злато. — Уинво кимна унило. — Е, това е напълно задоволително за нас.

— Трябва да са магически пари! — възкликна ковчежникът. — Никога не сме се съгласявали да ни плащат с илюзии!

Дауни подхвърляше кръгчето върху бюрото и се вслушваше в приятния плътен звук. Златото не беше магическо. Илюзорните пари изглеждаха съвсем като истинските, защото единственото им предназначение беше измамата. А това в пръстите му не се унижаваше да подражава на нещо пошло като монетите. „Аз съм злато — сякаш казваше то. — Ако щеш — вземи ме, ако не — гледай си работата.“

Дауни седеше и размишляваше, а Уинво стоеше и се притесняваше.

— Ще приемем златото — реши накрая старшият Убиец.

— Но…

— Господин Уинво, много съм ви признателен. Решенията вземам аз. — Той позяпа стената и се усмихна. — Дали господин Тийтайм е още в сградата?

Ковчежникът отскочи стреснат.

— Нали Съветът гласува да го прогоним? — смънка несговорчиво. — След онази история с…

— Очевидно е, че господин Тийтайм гледа на света различно от останалите… — промърмори Дауни, като се взираше внимателно в рисунката на бюрото си. — Моля ви, кажете му да дойде при мен.

Дауни отново поумува над факта, че Гилдията беше привлекателна за какви ли не хора. Недоумяваше обаче какво ли е накарало господин Уинво да се присъедини към тях. Трудничко би си представил как ковчежникът пронизва някого в сърцето, защото щеше да се уплаши да не улучи портфейла му. Докато господин Тийтайм…