Тери Пратчет - Дядо Прас

— Никак не е добре, да — съгласи се духът на човека, взирайки се в доскорошното си вместилище.

После се озърна към Смърт и Албърт, стъписването му отстъпи пред потреса.

— Докопаха зъбчетата! До последното! Просто нахълтаха и… Не, почакайте!…

Избледня и изчезна.

— Това пък какво беше?!

— ТОЙ ПОТВЪРДИ ПОДОЗРЕНИЯТА МИ.

— Виждате ли каква служебна значка има на дрехите си? Емблемата доста прилича на зъб.

— НАБЛЮДАТЕЛЕН СИ.

— И откъде се е пренесъл тук този труп?

— ОТ МЯСТО, КЪДЕТО АЗ НЕ МОГА ДА ПРОНИКНА.

Албърт се обръщаше ту към тялото, ту към безизразния череп на Смърт.

— Все си мисля колко е забавно, че случайно се натъкнахме на вашата внучка…

— О, ДА.

Албърт го изгледа изпод вежди.

— Особено като си спомним огромния брой на комините и дечицата.

— НАИСТИНА.

— Всъщност беше смайващо съвпадение.

— КАКВО ЛИ НЕ СТАВА ПО СВЕТА.

— Дори бих казал, че не е за вярване.

— ЖИВОТЪТ Е ПЪЛЕН С ИЗНЕНАДИ.

— Не само животът, както виждам — поклати глава Албърт. — А тя направо побесня, нали? Не бих се учудил, ако започне да разпитва наляво и надясно.

— ТАКИВА СТЕ СИ ХОРАТА.

— Но Смърт на мишките ще се навърта край нея, а? Ще я наглежда, образно казано. Може и да я упъти тук-там.

— МАКАР ЧЕ Е ДРЕБОСЪК, ТОЙ Е ГОЛЯМ ХАЙМАНА.

Албърт най-сетне си призна, че не може да победи в това надлъгване. В края на краищата Смърт имаше идеалната физиономия за покер със сериозни залози.

— УВЕРЕН СЪМ, ЧЕ ТЯ ЩЕ СЕ ДЪРЖИ РАЗУМНО — добави господарят му.

— Да бе, типична наследствена черта — промърмори Албърт.

Като мнозина бармани и Игор държеше бухалка под тезгяха, за да решава дребните проблеми, които възникват обикновено малко преди часа за затваряне на заведението. Е, само дето „Ковчезите“ никога не затваряха, а Игор винаги стърчеше зад бара.

Освен това неговото любимо оръжие малко се различаваше от типовия модел. Имаше сребърни шипове (за върколаци), беше окичено с чесън (за вампири) и увито с парче от одеяло (за караконджоли). За останалите обикновено стигаше и фактът, че дългата две стъпки бухалка е издялана от блатен дъб.

Игор наблюдаваше с интерес прозореца. По стъклото пълзеше скреж и незнайно защо оформяше картинка на три кученца, надничащи от ботуш.

После някой го потупа по рамото. Обърна се с вдигната бухалка, но се отпусна.

— А, вие ли сте, госпожице… Не чух да се отваря вратата.

Нямаше как да е чул. Сюзън бързаше.

— Игор, виждал ли си напоследък Вайълет?

— Коя? Момичето, дето събира зъбчета? — Единствената му вежда се изви от напрежението на мисълта. — Не, от седмица или две не се е мяркала.

Веждата се сгърчи раздразнено, когато Игор забеляза гарвана да се примъква към полупразна паничка с ядки.

— Госпожице, махнете онова оттам. Знаете правилото за витаещите спътници и домашните любимци. Ако при поискване не могат да се преобразят в човек, не им е мястото тук.

— За разлика от сбирщината тук имам повече мозъчни клетки, отколкото пръсти — обади се дрезгаво птицата.

— А къде живее Вайълет?

— Госпожице, никога не отговарям на такива въпроси…

— ИГОР, КЪДЕ ЖИВЕЕ ВАЙЪЛЕТ?

— Кривокраката улица, до майстора на рамки за картини — отвърна устата му без намесата на съзнанието. Веждата се набръчка от гняв. — Госпожице, не сте за пръв път тук, спазвайте правилата! Никой не ме ръфа за гърлото и никой не ми се крие зад вратата! И вие не ми пробутвайте номера с дядовия ви глас! Мога да ви изключа от клуба за такива волности!

— Съжалявам, но проблемът е извънредно спешен.

С ъгълчето на окото си тя забеляза, че гарванът е изпърхал безшумно върху рафтовете и бърника в някакво гърненце.

— Ъхъ! Ами ако някой вампир реши, че е извънредно спешен проблем да си навакса телесните течности?

Откъм гърненцето се чу „пльок“. Сюзън се стараеше да не поглежда натам.

— Няма ли да си тръгваме? — настоя О, богът. — Толкова алкохол на едно място ме изнервя.

Тя кимна и излезе забързано. Игор изръмжа нещо и пак се загледа в скрежа по стъклото. Не искаше кой знае колко от живота. След минута обаче чу задавено грачене:

— Грабнах едно! Грабнах едно!

Гарванът бе нанизал мариновано яйце на човката си.

Игор въздъхна и взе бухалката. На птицата лошо й се пишеше, но в този миг Смърт на мишките ухапа бармана по ухото.

— ЕТО ТАМ — посочи Смърт.

Дръпна поводите толкова рязко, че шопарите се завъртяха с муцуните си в обратната посока. Албърт се измъкна от купчината плюшени мечета, в която дремеше.