Тери Пратчет - Дядо Прас

— О, добре…

— Не е добре. Имаш ли представа колко ми е трудно да бъда нормална? Знаеш ли колко дреболии трябва да помня непрекъснато? Как да заспивам, за какво са дръжките на вратите…

„Защо ли беснея пред него? За него е нормално само да повръща, когато другите преливат.“

— Да вървим! — заповяда тя и тръгна към стълбата.

Изобщо не би я затруднило отново да си припомни безсмъртието, да яхне коня, да знае всичко. И с всеки път наближаваше денят, когато за нея нямаше да има връщане.

Смърт е наследствена черта. В известен смисъл това важи за всекиго.

— Сега накъде? — попита О, богът.

— В общежитието на ОПА.

Старецът в къщурката се блещеше слисан към подреденото на масата му угощение. Свиваше се на трикракото си столче като паяк в огън.

— А бе, аз съм си сготвил малко бобец… — посмя да изблее към неочакваните гости.

— О, небеса, немислимо е да ядеш тъкмо боб на Прасоколеда! — ухили се благодушно кралят. — Това носи ужасен късмет, сериозно ти говоря!

— Че аз отде да знам — смънка старецът и заби поглед в скута си.

— А ние ти донесохме великолепни ястия. Не си ли съгласен?

— Убеден съм, че преливаш от благодарност — натърти пажът.

— Да де, много сте щедри… — изцърка старецът като мишок.

Мигаше и се чудеше какво да прави.

— Виж, пуйката си е почти недокосната, по нея има още много месо — убеждаваше го кралят — Хапни си и от тази възхитителна патица, пълнена с лебедови дробчета…

— …ама аз си падам по бобеца, от никого нищичко не съм искал — оплака се старецът.

— Човече, няма от какво да се притесняваш — великодушно го успокои кралят. — Прасоколеда е в края на краищата! Случайно надникнах през прозореца и попитах младия Жермен: „Кой ли е онзи симпатяга?“ А той ми отвърна. „Един селянин, живее до гората.“ Аз реших, че и без това не мога да сложа още дори залък в устата си. Събрахме всичко във вързоп и ето ни при теб!

— Предполагам, че си трогнат до сълзи — сурово изрече пажът. — Внесохме лъч светлина в тунела на живота ти, а?

— Е, има таквоз нещо, ама аз бобеца си го кътам цяла седмица за днеска. Опекъл съм си картофки в жаравата. Намерих ги в зимника, мишките само ги бяха поогризали. А и татко ми все разправяше да не се моля никому…

— Човече — започна кралят по-наежено, — бъхтахме се няколко мили, за да ти донесем храна, каквато не си и сънувал.

Сълзи на унижение и срам се стичаха по бузите на стареца.

— Много сте добри, благородни господа, ама аз хич и не знам как да ги ям тия лебеди. Ако ви се хапва бобец, да ви сипя…

— Нека да бъдем наясно — остро го прекъсна кралят. — Това е проява на искрена благотворителност, каквато подхожда на празник като Прасоколеда. И ние имаме намерение да стоим тук, за да видим щастливата усмивка на твоето сбръчкано честно лице, разбра ли?

— Какво ще кажеш на милосърдния си крал? — изръмжа пажът.

Селянинът провеси глава.

— Блъдъря.

— Така е по-добре — отдъхна си кралят и се разположи по-удобно — Сега вземи вилицата и…

Вратата тресна в стената. В стайчето нахълта странна фигура, носейки облак снежен прах.

— КАКВО СТАВА ТУК?

Пажът се надигна с ръка върху дръжката на меча си. Изобщо не разбра как втора фигура се озова зад гърба му и бащински положи ръце на раменете му

— Здрасти, синко, аз съм Албърт. Защо не го прибереш тоя меч обратно в ножницата? Някой може да пострада.

Един пръст мушна, онемелия крал в гърдите.

— ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО, СПОРЕД ВАС С КАКВО СЕ ЗАНИМАВАТЕ В МОМЕНТА?

Владетелят се мъчеше да види фигурата по-добре. Различаваше червено и бяло, но и малко черно. Успя да развесели Албърт, като се надигна и зае царствена поза.

— Който ще да си, ще благоволя да ти обясня. Тук се занимаваме с благотворителност за Прасоколеда, съгласно прастарата традиция! А ти как се…

— НЕ Е ВЯРНО.

— Нима дръзваш да ми противо…

— БЯХТЕ ЛИ ТУК ПРЕДИ МЕСЕЦ? ЩЕ БЪДЕТЕ ЛИ ТУК СЛЕД СЕДМИЦА? НЕ. САМО ИСКАХТЕ ДА СИ СГРЕЕТЕ ДУШАТА ТАЗИ НОЩ. ИСКАХТЕ ВСИЧКИ ДА СИ КАЖАТ: „КАКЪВ ДОБРЯК Е НАШИЯТ КРАЛ.“

— Ох, пак се увлече… — въздъхна изтерзано Албърт, но натисна още по-силно раменете на пажа. — Синко, ти не мърдай, че ще станеш бележка под линия в хрониките на кралството.

— Каквото и да си мислиш, той никога не е имал такива гозби! — оскърби се кралят. — А дочакахме от него само черна неблагодарност…

— РАЗВАЛИ ВИ УДОВОЛСТВИЕТО, ТАКА ЛИ? — Смърт се взря отблизо в него. — МАХАЙТЕ СЕ.

Кралят установи с изненада, че тялото му се подчини безпрекословно. Албърт тупна пажа по гърба.