Тери Пратчет - Дядо Прас

— Измитай се и ти.

— …не щях да ги ядосвам, ама никого за нищо не съм молил… — мрънкаше старецът в собствения си свят на смирението.

— Господарю, по-добре го оставете на мен — отсече Албърт. — Аз ей сегинка ще се върна.

„Това ми е работата — да запушвам дупките! Господарят все не обръща внимание на дреболиите.“

Настигна краля.

— А, ваше величество, пак се срещаме. Няма да ви отнемам от скъпоценното време… — Албърт почти опря нос в лицето на зашеметения монарх. — Някой може би се кани да направи голяма грешка. Да речем, ще изпрати стражниците си тук сутринта, за да прогони стареца от къщурката или дори да го тикне в зандана под двореца… Ако този някой държи на намерението си, не е зле и да знае, че това ще е последната грешка в живота му. Добронамерен съвет, нали се сещате? Весела Прасоколеда.

Побърза да се върне в къщурката. Угощението бе изчезнало. Старецът зяпаше празната маса.

— ОГРИЗКИ — изрече Смърт. — НИЕ НЕСЪМНЕНО ЩЕ СЕ СПРАВИМ ПО-ДОБРЕ.

Посегна да бръкне в чувала. Албърт стисна костеливата ръка, преди да е извадила нещо.

— Господарю, може ли да посъветвам и вас? Родил съм се в дупка като тази.

— НЕ ВИЖДАМ СЪЛЗИ НА УМИЛЕНИЕ В ОЧИТЕ ТИ.

— По-скоро бихте видял запалена клечка кибрит в ръката ми. Чуйте ме, моля ви…

Старецът едва ли разбра, че си зашепнаха. Седеше си и зяпаше изцъклено отсрещната стена.

— Е, ЩОМ ТОЛКОВА НАСТОЯВАШ…

— Сърбал съм я тая попара. Благотворителност не е да даваш на хората каквото ти си намислиш, а каквото на тях им се иска.

— ОДОБРЯВАМ. — Смърт отново бръкна в чувала. — ВЕСЕЛА ПРАСОКОЛЕДА. ХО. ХО. ХО.

Имаше цяла връзка наденици, дебел резен бекон, солидно парче пушено свинско, калъп чревца. Имаше голям черен пудинг. Също и няколко съда с други отвратителни на вид и изумително вкусни свински изделия. Накрая върху масата меко тупна…

— Свинска глава! — ахна старецът. — Цялата за мен?! И пача от сто години не съм вкусвал! Дробчета! Леле-мале, толкоз крачета и ушички!…

— ХО. ХО. ХО.

— Пак ме смаяхте, господарю — прошепна Албърт. — Как придадохте на свинската глава такава прилика с краля?

— МАЙ ГО НАПРАВИХ НЕВОЛНО.

Албърт тупна дружески стареца по гърба.

— Хапни си до насита. А сега, господарю, време е да си вървим.

— Е, ТОВА НЕ БЕШЕ ЛИ ДОБРА ПОСТЪПКА? — настоя Смърт, когато шопарите се ускориха стремглаво в нощта.

— О, да. Горкият дъртак. Боб по Прасоколеда… Наистина можеше да му донесе лош късмет.

— ЗНАЕШ ЛИ, СЯКАШ СЪМ СЪЗДАДЕН ЗА ТАКИВА ЗАНИМАНИЯ.

— Нима?

— ТОЛКОВА Е ПРИЯТНО ДА СИ ВЪРШИШ РАБОТАТА, НО И ДА ЗНАЕШ, ЧЕ ХОРАТА СЕ РАДВАТ ДА ТЕ ВИДЯТ.

— Аха… — начумери се Албърт.

— ОБИКНОВЕНО НЕ ГОРЯТ ОТ ЖЕЛАНИЕ ДА МЕ СРЕЩНАТ…

— Няма спор.

— …ОСВЕН В ИЗВЪНРЕДНИ И КРАЙНО ЗЛОПОЛУЧНИ ОБСТОЯТЕЛСТВА.

— Вярно си е.

— И НЕ МИ СЕ Е СЛУЧВАЛО ДОСЕГА ДА МИ ОСТАВЯТ ЧАША ВЕРМУТ.

— Знаех си.

— КАТО ЧЕ БИХ СВИКНАЛ ЛЕСНО С НОВАТА СИ РОЛЯ.

— Но няма да се наложи, господарю, нали така казахте? — Албърт се смръзна от перспективата да остане завинаги гном-помагач на Дядо Прас. — Нали ще върнем титуляра на полагащото му се място? Нали затова се захванахме с тази щуротия? А и младата Сюзън сигурно се е разшетала…

— ДА. РАЗБИРА СЕ.

— Е, не казвам, че вие я помолихте…

— ВИНАГИ СЪМ ВЪРВЯЛ НАТАМ, НАКЪДЕТО МЕ ЗОВЕ ДЪЛГЪТ.

— Правилно, господарю.

— НАПЪЛНО СЕ ВЛАДЕЯ И СЪЗНАВАМ ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО СИ.

— Е, значи си нямаме никакви проблеми.

— НЕ СЕ ТРЕВОЖИ ЗА НИЩО.

— Радвам се да го чуя, господарю.

— АКО ИМАХ МАЛКО ИМЕ, „ДЪЛГ“ ЩЕШЕ ДА БЪДЕ ПРЕЗИМЕТО МИ.

— Прекрасно.

— И ВСЕ ПАК…

Албърт наостри слух и му се стори, че дочу печално и тихо „Хо-хо-хо“.

Съдейки по шума, из цялото здание се вихреше веселба.

— Хм, много жизнени младежи — сдържане отбеляза О, богът и прескочи захвърлена на пода мокра кърпа. — Тук допускат ли жени?

— Не — равнодушно отвърна Сюзън и влезе през стената в офиса на домакина.

По коридора отмина бодра групичка, понесла бъчонка бира.

— Ей, сутринта няма да ви е толкова хубаво — предупреди ги Хленчо. — Пиенето си прави груби шеги с главата, да знаете.

Те сложиха бъчонката върху една маса и й набиха канелка.

— Да, ама на някого после ще му е лошо заради вас! — повиши той глас. — Дано съзнавате какво вършите. Значи си въобразявате, че е страхотно да паднете до равнището на зверовете… тоест до равнището, на което щяха да бъдат, ако и те пиеха…

Отдалечиха се и след тях остана една пълна халба до бъчонката. О, Боже на махмурлука я взе и помириса пенливата течност.