Тери Пратчет - Дядо Прас

Прасоколеда тук настъпваше след бурните вълнения по повод прибирането на зелевата реколта, когато в Скрот започваше пълно затишие и хората нямаше какво да очакват чак до празника по случай покълването на зелето през идната пролет.

Тази колиба имаше желязна печка с кюнец, подаващ се през дебелия покрив от лозови листа.

В момента по кюнеца отекваха гласове.

— ТОВА НАИСТИНА Е КРАЙНО ГЛУПАВО…

— Е, господарю, традицията може би се е наложила, когато всички са имали високи и широки комини.

Вторият говорещ май стоеше на покрива.

— НАИСТИНА ЛИ? ИМАМ КЪСМЕТ, ЧЕ ПОНЕ НИЩО НЕ СЕ ВИЖДА ВЪТРЕ.

Още малко драскане и кухо дрънчене, после звънящ удар в тумбестото тяло на печката.

— ПРОКЛЯТИЕ.

— Какво стана, господарю?

— ВРАТИЧКАТА НЯМА ДРЪЖКА ОТВЪТРЕ. СПОРЕД МЕН Е ПРОЯВА НА НЕДОСЕТЛИВОСТ.

Още малко блъскане вътре, накрая капакът се повдигна. Подаде се ръка, която зашари по предницата на печката и напипа дръжката.

Доста си поигра с нея и пролича, че ръката принадлежи на същество, което не е свикнало да отваря каквото и да било.

Накратко казано, Смърт все пак успя да се измъкне от печката. Точно как бе осъществен процесът, е трудно да се обясни, без да сгънете многократно книгата, която четете в момента. От гледната точка на Смърт пространството и времето са само удобни описания. В неговия случай вероятно помага да си представим Вселената като безкрайно податлив каучуков лист. А може би и това не е достатъчно.

— Господарю, пуснете ме да вляза — отекна жален глас през кюнеца. — Тук и статуя ще се смръзне.

Смърт застана пред вратата на колибата. През пролуката под нея нахлуваше сняг. Взря се нервно в дъските. Отвън потропаха, Албърт се обади от другата страна:

— Господарю, какво ви затруднява?

Смърт подаде глава през дъските.

— ИМА ЕДНИ МЕТАЛНИ НЕЩА…

— Резета, господарю. Просто ги дръпнете — обясни Албърт, пъхнал длани под мишниците си.

— АХА.

Главата се скри вътре. Албърт пристъпяше от крак на крак и гледаше как дъхът му замръзва мигновено. Вслушваше се в безпомощното чегъртане.

Главата на Смърт пак се показа.

— Ъ-Ъ…

— Мандалото, господарю — подсказа Албърт уморено.

— ДА, ДА, ЕЙ СЕГА.

— Сложете си палеца на него и натиснете надолу.

— ВЕДНАГА.

Главата се скри. Албърт подскачаше и чакаше.

Главата се подаде.

— Ъ-Ъ… РАЗБРАХ ДО СЛАГАНЕТО НА ПАЛЕЦА…

Албърт въздъхна.

— После натиснете и дръпнете вратата.

— ЯСНО. СХВАНАХ.

Главата изчезна. „Ох, той просто е неспособен да вникне в нещата…“ Вратата се отвори на тласъци и пресекулки. Смърт сияеше от гордост.

— Гадост, страхотен студ е навън — изфъфли Албърт с изтръпнали устни. — Дали няма чашка вермут на масата? — попита обнадежден.

— УВИ, НЯМА.

Смърт се озърна към чорапа, провесен на кука до печката. На стъпалото се виждаше дупчица.

Към чорапа беше окачена бележка с неуверени драскулки. Смърт я взе.

— МОМЧЕТО ИСКА ПАНТАЛОН, КОЙТО ДА НЕ ДЕЛИ С НИКОГО, ОГРОМЕН ПАЙ С МЕСО, ЗАХАРНО МИШЛЕ, „МНОГО-МНОГО ИГРАЧКИ“ И КУЧЕНЦЕ НА ИМЕ РОШЛЬО.

— Колко трогателно — промърмори Албърт. — Налага се да избърша от очите си сълзите на умиление, защото както виждате, ще получи жалка дървена играчка и една ябълка.

— НО ПИСМОТО Е СЪВСЕМ НЕДВУСМИСЛЕНО…

— Да де, ама пак се намесват социално-икономическите фактори. Светът ще затъне в хаос, ако всекиму се изпълняват желанията, нали?

— В МАГАЗИНА ИМ ДАВАХ КАКВОТО ПОИСКАТ…

— С което създадохте големи главоболия на мнозина. Замълчах си, защото така си гонехме целта, но това не може да продължава до безкрай. Каква полза от бог, дето ти изпълнява всеки каприз?

— ОЗАДАЧАВАШ МЕ.

— Важна е надеждата, господарю. Тя е основната съставка на вярата. Ако дадем конфитюр на хората още днес, ще седнат и ще го излапат. Но утрешният конфитюр… В стремежа си към него просто нямат спиране.

— ИСКАШ ДА МИ КАЖЕШ, ЧЕ ПОРАДИ ТАЗИ ПРИЧИНА БЕДНИТЕ ПОЛУЧАВАТ БОКЛУЦИ, А БОГАТИТЕ — ПРЕКРАСНИ НЕЩА?

— Горе-долу това е. Ето ви го смисъла на Прасоколеда.

Смърт едва не захлипа.

— НО АЗ СЪМ ДЯДО ПРАС! — Позасрами се. — Е, ПОНЕ В МОМЕНТА.

— Все тая — вдигна рамене Албърт. — Като бях сополанко, една Прасоколеда се заплеснах по голямо дървено конче, беше изложено на витрината… — Лицето му се разкриви за миг в мрачна усмивка. — Един ден студът беше като в душицата на дама от благотворителна фондация, пък аз не знам си колко часа стърчах, долепил нос до стъклото… Чуха ме да вряскам и ме отлепиха накрая. Видях как вадят кончето от витрината, някой дойде да го купи. Честно казано, за секундичка си помислих, че наистина ще е мое… Ех, мътните го взели! Сънувах го пустото му конче! Червеничко, беличко, със седло, че и люлеещо се отгоре на всичко. Можех човек да убия заради него. — Албърт пак вдигна рамене. — Никакъв шанс, разбира се, бяхме бедни като църковни мишки…