Тери Пратчет - Дядо Прас

— МОЛЯ ТЕ ДА МЕ ОСВЕДОМИШ ПО ВЪПРОСА. ЦЪРКОВНИТЕ МИШКИ НАИСТИНА ЛИ СА БЕДНИ?

— Ъхъ…

— НО НЕ ПО-БЕДНИ ОТ ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ МИШКИ, ПРЕДПОЛАГАМ? ПЪК И В ЦЪРКВИТЕ ИМА ВОСЪЧНИ СВЕЩИ, ХОРАТА НОСЯТ РАЗНИ НЕЩА ЗА ЯДЕНЕ…

— Господарю, това е само поговорка. Няма защо да търсите в нея скрит смисъл.

— А, РАЗБИРАМ. ПРОДЪЛЖАВАЙ, ИНТЕРЕСНО МИ Е.

— Както се полагаше, окачих си чорапа и оная Прасоколеда. И що да видя сутринта? Баща ми пъхнал вътре малко конче, дето го издялкал самичък…

— АХ — въздъхна Смърт. — И ЗА ТЕБ ТО СТРУВАШЕ ПОВЕЧЕ ОТ ВСИЧКИ СКЪПИ ИГРАЧКИ В МАГАЗИНИТЕ НА ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА, НАЛИ?

Албърт го изгледа намръщен.

— Как пък не! Хич не ми хареса. Онуй конче на витрината не ми излизаше от главата.

Смърт видимо се изненада.

— НИМА НЕ Е НЕСРАВНИМО ПО-ПРИЯТНО ДА ПОЛУЧИШ ПОДАРЪК, НАПРАВЕН СПЕЦИАЛНО ЗА ТЕБ?…

— Не. Само възрастните си мислят такива глупости. На седем години човек си е едно себично гадно копеленце. Пък и баща ми се ядоса на нещо, докато обядвахме, и потроши тъпата играчка.

— ОБЯДВАЛИ СТЕ?

— Може и тъй да се каже. Май имахме малко свинска мас към хляба.

— ВЪПРЕКИ ТОВА… ДУХЪТ НА ПРАСОКОЛЕДА… НАСТРОЕНИЕТО…

Албърт въздъхна.

— Щом тъй ви харесва повече.

Смърт обаче не можеше да се успокои.

— ДА РЕЧЕМ ВСЕ ПАК, ЧЕ ДЯДО ПРАС ТИ БЕШЕ ДОНЕСЪЛ ОНОВА ЧУДЕСНО КОНЧЕ…

— Баща ми тутакси щеше да го шитне срещу две-три бутилки.

— НО НИЕ ПОСЕТИХМЕ МНОЖЕСТВО ДОМОВЕ, КЪДЕТО ДЕЦАТА ИМАТ КУПИЩА ИГРАЧКИ, А ИМ НОСЕХМЕ ОЩЕ ПОВЕЧЕ. ЗАТОВА ПЪК В БОРДЕИ КАТО ТОЗИ ТЕ НЕ ПОЛУЧАВАТ ПРАКТИЧЕСКИ НИЩО.

— Какво ли не бих дал навремето за такова „практически нищо“…

— ЗНАЧИ ВАЖНОТО Е ДА СИ ДОВОЛЕН ОТ ТОВА, КОЕТО ИМАШ?

— Ами тъй си е, господарю, както ще да увъртаме. Основното правило на всички божества. Стискай шепичката и втълпявай на хората да са доволни и от трошиците, дето им пускаш. Конфитюрът все остава за утре, нали разбирате…

— ТОВА Е КРАЙНО НЕПРАВИЛНО. Смърт се поколеба. — ТОЕСТ… ПРАВИЛНО Е ДА СИ ДОВОЛЕН ОТ ОНОВА, КОЕТО ИМАШ. ЗА ЦЕЛТА ОБАЧЕ ТРЯБВА ДА ИМАШ НЕЩО. НЕЛЕПО Е ДА СИ ДОВОЛЕН, АКО НЯМАШ НИЩО.

Албърт усети, че почвата се изплъзва изпод краката му под напора на тази нова вълна в социалната философия.

— Де да знам… Хората сигурно могат да кажат, че имат поне Луната и звездите, таквиз ми ти щуротии.

— УБЕДЕН СЪМ, ЧЕ НЕ БИХА УСПЕЛИ ДА ПРЕДСТАВЯТ СЪОТВЕТНИТЕ ДОКУМЕНТИ.

— Чуйте аз какво ще ви река. Ако баща ми ни беше спипал с голям чувал засукани играчки, само щеше да ни съдере задниците от бой, че сме ги откраднали.

— ТОВА… НЕ Е ЧЕСТНО.

— Такъв е животът, господарю.

— НО НЕ И АЗ.

— С други думи — така трябва да е устроен светът.

— НЕ. САМО Е УСТРОЕН ТАКА В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ.

Албърт се подпря на печката и сви поредната от неприятните си тънки папироски. Оставяше господаря си сам да ровичка в мъчителните въпроси. След време му минаваше. Както беше с онази история с цигулката. Три дни се чуваше жалното дрънчене на скъсани струни… и Смърт повече не докосна инструмента. В това всъщност беше проблемът. Когато му влезеше муха в главата, трябваше да почакаш, докато излезе.

Бе си въобразил, че Прасоколеда се състои само от сладкиши, шампанско и „Хо-хо-хо!“, а не умееше да обръща гръб на останалото. Затова страдаше.

— ПРАСОКОЛЕДА Е — изрече Смърт, — А ХОРАТА ПАК УМИРАТ НА УЛИЦАТА. ЕДНИ ПИРУВАТ В ТОПЛИ И СВЕТЛИ ДОМОВЕ, ДРУГИ НЯМАТ ДОМ. СПРАВЕДЛИВО ЛИ Е?

— Тъкмо в това е въпросът… — започна Албърт.

— СЕЛЯНИНЪТ ИМАШЕ ШЕПА БОБ, А КРАЛЯТ ТЪНЕШЕ В ТАКОВА ОХОЛСТВО, ЧЕ МУ БЕШЕ ВСЕ ЕДНО КАКВО ПОДАРЯВА. СПРАВЕДЛИВО ЛИ Е?

— Не е, само че дадете ли същото на селянина, след година-две ще си навири носа като краля — подхвърли обръгналият на човешките прелести Албърт.

— ТВЪРДЕ ЛЕСНО Е ДА СИ МИЛОСТИВ И ЩЕДЪР, КОГАТО СИ БОГАТ. А ТОВА ЧЕСТНО ЛИ Е?

Албърт много искаше да се сопне: „Хайде, бе! Като е тъй, защо повечето богати задници са такива долни мръсници? Да си беден не значи и да си лош. Поне наистина бяхме честни. Е, да, по-скоро тъпи, ама и горе-долу честни.“

Преглътна думите. Господарят не беше в подходящо настроение за препирни. А и винаги правеше каквото е необходимо според него.

— Сам казахте, че вършим всичко, за да повярват хората… — Поумува и започна иначе: — Като опряхме до честност, господарю, вие също…

— ПРЕД МЕН БОГАТИТЕ И БЕДНИТЕ СА РАВНИ — прекъсна го Смърт. — А ТОЗИ ДЕН УЖ БЕШЕ ПОСВЕТЕН НА РАДОСТТА…

— Няма никакво острие! — учуди се О, богът. — Виждам само дръжка на меч.