Тери Пратчет - Дядо Прас

— Затваряйте си устите — нареди им той с досада. — Прасоколеда е! Не е най-подходящият ден за глупашки кавги, нали?

— Ами, много си е подходящ! — черногледо възрази Професорът по неопределени изследвания. — Вкъщи имахме голям късмет, ако успеехме да си доядем празничната вечеря без заяждания, че Хенри бил голям загубеняк, щом не искал да стане съдружник в бизнеса на Рони, или че никой не си правел труда да научи децата как да се държат на масата.

— Ами вкиснатите физиономии… — потръпна Пондър Стибънс.

— О, да! — охотно потвърди Професорът. — Празникът не беше същият, без всички да зяпат в стените или в тавана.

— Забавните игри бяха още по-лоши — заяви Пондър.

— Нима не беше най-зле, когато хлапетата започнат да се бият за играчките? Не минаваше Прасоколеда, без по пода да се търкалят парчетии, а всички да циврят, защото не са им позволили да ограбят подаръците на другите.

— Това не е най-лошото — намеси се с тон на познавач Лекторът по съвременни руни. — Как тъй ще мине Прасоколеда, без всички да нахлупят хартиени шапчици?

— Как забравих за шапчиците… — поклати глава Професорът. — Ох…

— По-късно — включи се отново Пондър — някой предлага: „Я да поиграем карти.“

— Точно така. Само че никой не помни правилата и се започва една игра…

— Особено ако решат да заложат по някой цент, та да стане по-интересно.

— Само след пет минути хората не си говорят доживот заради същия този цент.

— А някое противно хлапе…

— Знам, знам! По милост не го заставят да си легне рано, а то се разкрива като бъдещ главорез и мошеник и обира всички до шушка!

— Абсолютно точно!

— Ъ-ъ… — запъна се Пондър, който силно подозираше, че навремето е изпълнявал ролята на противното хлапе.

— Не забравяйте подаръците — вметна Професорът, който сякаш надникна в мислен зловещ списък.

— Колко… колко обещаващи са в красивите си опаковки… А после ги отваряш и луксозната хартия се оказва по-интересна, обаче трябва да кажеш: „Колко си мил, много ти благодаря.“ Според мен не е по-хубаво да подаряваш, отколкото да получаваш. Просто не е толкова неловко.

— Аз отдавна пресметнах — сподели Старшият наставник, — че доста съм се охарчил за подаръци, а в замяна…

— Така е с всички — вдигна рамене Професорът.

— Пръскаш цяло състояние за другите, а като изхвърлиш лъскавата хартия, оставаш с един чехъл в крещящ цвят и безумно интересна брошурка за ушната кал.

Ридкъли ги слушаше с изумление и ужас. Винаги се бе наслаждавал на всяка подробност в Прасоколеда. Радваше се да види роднините си, възхищаваше се на вкусните гозби, много го биваше в игрите на карти. И пръв нахлупваше смешната хартиена шапчица. Освен това четеше внимателно пожеланията на всяка картичка и намираше време да си спомни с добро човека, който му я праща.

А тези типове наоколо сякаш цепеха с брадви къщичка за кукли.

— О, богове! — изпъшка той накрая, загубил търпение. — Може би все пак няма Дядо Прас, щом успяхте да избълвате толкова отрова. Той не би позволил всички да са начумерени за празника!

— Слушай, Дядо Прас е древен бог на зимата — уморено отвърна Старшият наставник. — Какво общо може да има със смеха и веселието?

— Щом така ти харесва… Но ако въпреки всичко бихме пожелали да се свържем с него, как да постъпим? Да му напишем писмо ли?

— Не и тази вечер, сър — завъртя глава Пондър. — В момента би трябвало да разнася подаръците.

— Значи не се знае къде е. Ех, че…

— Но май още не е минал оттук — досети се Пондър.

— А как би му хрумнало да ни навести? — унило промълви Архиканцлерът.

Библиотекарят се зави презглава и се унесе в още по-сладки сънища.

Като орангутан той копнееше за топлината на тропическите джунгли. Имаше едно незначително затруднение — никога през живота си не бе зървал тропически джунгли, защото първо си беше човек, а после се разви до маймуна. Въпреки това изобщо не му допадаше зимният студ. А беше библиотекар до мозъка на костите си, затова не би позволил и най-нищожно огънче да пламне сред книгите. Затова навсякъде другаде из Невидимия университет непрекъснато изчезваха одеяла и други подходящи материали за завивки. А в справочния отдел на библиотеката се трупаше все по-дебел пашкул около човекоподобния й отговорник.

Нещо изскърца до импровизираното му леговище, чу се шепот.

— В никакъв случай не палете фенера!

— Аз пък се чудех защо не го зърнах никъде цялата вечер…

— Сър, той си ляга рано преди Прасоколеда. Аха, намерих го… — зарадва се Пондър. — Провървя ни. Още не е напълнен. Ако се съди по миризмата, взел е назаем един от Ковчежника.