Тери Пратчет - Дядо Прас

Сюзън се смъкна от гърба му, стараеше се да гледа надолу, значи право в яркосинята вода.

В нея се забелязваха оранжеви рибки. Не изглеждаха особено добре. Явно ги бе породило въображението на човек, който искрено смята, че рибата се състои от две извити линии и триъгълна опашка. Веднага й напомниха за мършавите рибки в басейна пред къщата на Смърт. Напълно подхождаха на… околната си среда. И Сюзън ги виждаше, макар част от ума й да настояваше упорито, че водата е само плътна и непрозрачна цветна ивица.

Вече знаеше къде е попаднала. Последното късче от мозайката се намести и тя прозря изведнъж. Дори се досещаше предварително как ще изглежда къщата, колко прозорци ще има и какъв дим ще излиза от комина.

Почти не се съмняваше, че на дърветата има ябълки. И са червени, защото всеки знае, че ябълките се червени. А слънцето — жълто, небето — синьо, тревата — зелена.

Но имаше и друг свят, наричан истински от хората, които вярват в него. Там небето можеше да има всякакъв цвят — от кървавочервеното на залеза до тъмносивото на бурята. Дърветата понякога изглеждаха като черни оголени клони или пък наесен приличаха на огньове. Слънцето можеше да е ослепително бяло, жълтеникаво, оранжево, алено… Водата — кафява, белезникава, зеленясала…

Тук обаче имаше само пролетни цветове. И то от пролетта на въображението.

— Това е детска рисунка — изрече Сюзън.

— Като погледна оная празнота — смънка О, богът и се прегърби на тревата, — очите ми се насълзяват. О, аз… Бълвочът на магьосниците май вече не ми действа.

— Виждала съм десетки рисунки на това място — продължи унесено Сюзън. — Туайла ги прави такива, навремето и аз… Вероятно и всички деца. Да вървим, трябва да намерим къщата.

— Каква къща? — изстена О, богът. — Би ли говорила по-тихо, главата ми ще се пръсне.

— Винаги има къща — натърти Сюзън. — С четири прозореца. И димът излиза от комина, навит на спирала. Разбери, тук е същото като в страната на Смърт. Искам да кажа, че не е истинска география.

Хленчо доближи едно дърво и заудря главата си в него, сякаш много се надяваше да го заболи.

— Прилича ми на истинска…

— Нима си виждал такива дървета? Голямо зелено кълбо върху права кафява пръчка? Прилича на близалка!

— Де да знам. За пръв път виждам дървета. Ох! Нещо ме тупна по главата. — Той се вторачи замаяно в земята. — Червено е.

— Ябълка. — Сюзън въздъхна. — Нали ябълките са червени…

Липсваха каквито и да било храсти. Затова пък се пъчеха едри цветя, всяко с по две удължени зелени листчета отдолу. Никнеха на голямо разстояние едно от друго, колкото да изпъстрят зеленината.

Щом излязоха на поляната, видяха къщата.

Не беше особено голяма. Имаше четири прозореца и врата. От комина се виеше дим като пружина.

— Смешно е, но… — замислено проточи Сюзън. — И Туайла ги рисува такива, а живее в много по-голяма къща. Аз също, обаче прекарах детството си в дворец. Защо ли?

— Може да са само двойници на тази къща — смотолеви жално О, богът.

— Какво? Наистина ли го мислиш? Хлапетата само копират това място, защото е и в главите им?

— Не ме питай, само се опитвах да водя светски разговор.

Сюзън постоя пред къщата. Думите „Сега какво?“ сякаш се надвесиха над нея. Да почука ли?…

Осъзна, че това е поредната изцепка на нормалното й мислене…

В страната, където има небе само отгоре, Средния Дейв Лилиуайт влачеше поредния чувал с пари надолу по стълбите.

— Трябва да са хиляди тука — подхвърли Мрежестия.

— Стотици хиляди — промърмори Средния Дейв.

— Ей, тука к’во има? — Котака отвори яка кутия.

— А, хартийки.

Захвърли дебелия лист в ъгъла. Средния Дейв въздъхна. Нямаше нищо против съсловната солидарност, но Котака наистина го дразнеше понякога.

— Мой човек, току-що пусна на пода нотариален акт. По-скъп е от дребните мангизи в целия чувал.

— Айде, бе! Хартийката да струва повече от монетите? Не си ли чувал приказката, че к’вото става за горене, не става за харчене?

— Не се ежи толкоз — укроти го Мрежестия. — Слушал съм аз разни истории к’ви номера си погаждат хората с тия нотариални актове. Та, значи, феята на зъбчетата си купува имоти, а?

— Нали отнейде трябва да смъква паричките за хлапетата? — вдигна рамене Средния Дейв.

— Ако гепим хартийките, стават ли наши или има някаква хитринка?

— За к’во ти са? — ухили се Котака.

— Слушай, готин, като гледам всичко туй в кулата, десет хилядарки са джобни пари…

— Значи оня няма да се усети, че…