Тери Пратчет - Дядо Прас

— Е, да, но са наполовина вълшебни и само наполовина истински, пък и наполовина не съществуват… Тоест… Има части в тях, които не са реални през цялото време…

Господин Браун завъртя глава и прибра шперца.

— Не става. И от лоста няма полза. Ако се върна в града и донеса две дракончета… Стапят всякаква стомана, стига да ги натъпчеш с въглен и да им извиеш хубавичко вратлетата.

— Увериха ме, че ти си най-добрият касоразбивач в Анкх-Морпорк — промълви Тийтайм.

Зад него Банджо пристъпи от крак на крак. Господин Браун позволи на раздразнението си да проличи.

— Така си е! Ама ключалките се променят в движение, докато ги човъркам. Поне досега не ми се беше случвало.

— Смятах, че си способен да отвориш всяка ключалка, направена някога.

— Направена от хора! — натърти господин Браун. — Или от повечето джуджета. Хич не знам що за твар си е играла с тези. Изобщо не споменахте за магия, когато се споразумяхме.

— Колко жалко… — въздъхна убиецът. — В такъв случай не се нуждая от услугите ти. Защо не се прибереш вкъщи?

— С удоволствие. — Господин Браун започна да си прибира принадлежностите в торбата. — Ами парите?

— Убеден ли си, че ти дължа нещо?

— Дойдох с вас. Не съм виновен, че тук е замесена магия. Трябва все нещо да получа за труда и загубеното време.

— Мисля, че те разбирам. Разбира се, редно е да си получиш заслуженото. Банджо…

Великанът се повлече напред, но спря посред път. Ръката на господин Браун изскочи от торбата, стиснала здрав лост.

— Плужек недорасъл, ти май се лъжеш, че аз съм се пръкнал вчера! Виждал съм типове като тебе. Мислиш си, че всичко е игра. Пускаш тъпи шегички и си въобразяваш, че никой нищичко не проумява. Аз пък си тръгвам и ще взема каквото ми се полага. Ти няма да ме спреш. Нито пък Банджо. Знаехме се с Мамчето Лилиуайт в доброто старо време. Смяташ се за хитър гадняр, а? Няма по-страшен от тебе, а? Мамчето досега да ти беше натикала ушите в гърлото, наперено изродче такова! Работил съм често с нея, затова хич не се плаша нито от тебе, нито от нещастника Банджо.

Господин Браун ги изгледа гневно, размахал лоста. Сайдни се свиваше пред непристъпната врата.

Забеляза как Тийтайм кимна любезно, сякаш бе изслушал кратко благодарствено слово.

— Вече казах че разбирам гледната ти точка. Банджо, заеми се.

Грамадата надвисна над господин Браун и толкова рязко го вдигна за лоста, че краката му изскочиха от обувките.

— Ей, нали ме познаваш! — закряка във въздуха касоразбивачът. — Като мъничък съм те дундуркал на коленете си, а с твойто мамче…

— Обичаш ли ябълки? — избоботи Банджо. Браун се боричкаше безпомощно. — Трябва да кажеш „Да“.

— Да!

— Обичаш ли круши? Трябва да кажеш „да“.

— Да!

— Обичаш ли да се търкаляш по стълбите?

Средния Дейв вдигна ръце и ги размаха, за да поиска тишина. Впиваше жлъчен поглед в тайфата.

— Туй място ви скапва, нали? Ама и преди сме били из разни гнусни дупки!

— Никъде не е било толкоз зле — съкрушен заяви Мрежестия. — Само тука ме болят очите, като погледна небето. Пощурявам.

— Лигавото бебче, ня-ня-ня! — пропя Котака.

Вторачиха се в него. Той се закашля нервно.

— А бе, не знам що я изтърсих тая глупост.

— Ако не се джафкаме, ще изтраем някак…

— Ей, Мъхнатко ми прави муцуни!

— Не е вярно!

— На лъжеца огън му пари гъзеца!

Две събития настъпиха едновременно. Средния Дейв загуби търпение, а Мъхнатко писна. От задницата на панталона му се издигаше струйка дим. Заподскача, пляскайки се с длани.

— Кой го направи? — изръмжа зверски Средния Дейв. — Кой го направи?!

— Никого не видях — обади се плашливо Мрежестия. — Ама сериозно ти разправям, никой не го е доближавал. Котака изръси тъпата поговорка, а после…

— Глей го, сега си смуче палеца! — сочеше присмехулно Котака. — Ня-ня-ня! Ей сега ще се разреве, че иска при мама. Ей, нали знаеш к’во става с децата, дето си смучат пръстите? Идва онуй страшилище, дето е цялото от ножици…

— Стига с тия дивотии, бе! — кресна нечовешки Средния Дейв. — Да пукна, ама все едно се разправям с един куп…

Доста по-нависоко от тях някой изпищя. Викът се извиси и секна изведнъж, смени го трополене.

Средния Дейв стигна до площадката тъкмо навреме, за да проследи с поглед префучалото тяло на господин Браун. Миг по-късно кожената торба отскочи от стълбите, отвори се и посипа дъжд от шперцове и други инструменти.

Трупът се търкаляше устремно. Вероятно щеше да стигне чак до основата на кулата.