Тери Пратчет - Дядо Прас

О, богът се съсредоточи мъчително.

— Дали те разбрах правилно?… Онази купчина контролира милиони деца, така ли?

— Да. И повечето отдавна са пораснали.

— С тази магия ги заставяш да мислят или да вършат каквото пожелаеш?

— Да.

— Например да бръкнат в портфейла на татко и да пратят съдържанието на внушен им адрес?

— Хм, за това не се бях сетила, но… почти не се съмнявам, че е възможно.

— Или да слязат в избата и да излеят алкохола в канала, а после да се закълнат тържествено, че няма и капка да близнат до края на живота си?

Хленчо живна забележимо.

— Какви ги дрънкаш?!

— Лесно ти е на теб. Не се будиш всяка сутрин с видението как животът ти се изсипва в тоалетната чиния.

Средния Дейв и Котака претичаха по коридора и спряха пред първото разклонение.

— Ти върви натам, а аз…

— Ей, дай да не се делим.

— На всички чутурите ви се напълниха с бръмбари! Гледал съм те да прегризваш гърлата на три овчарски кучета, като свършихме оная работа в Куирм! Сега к’во, за ръчичка ли да те държа? Провери стаите нататък, аз ще кривна наляво.

Той се отдалечи, а Котака се загледа изцъклено в посочения му коридор.

Нямаше много врати и не беше особено дълъг. А и както ги предупреди Тийтайм, липсваха каквито и да било опасности… освен онези, които бяха пренесли в себе си.

Чу гласове и едва не се свлече от облекчение.

С хората знаеше как да се разправя.

Тъкмо доближи вратата и някакво странно шумолене го принуди да се обърне. По коридора шеметно се носеха сенки. Право към него. Падаха от тавана и изскачаха от стените.

Където се сливаха, ставаха все по-тъмни. И още по-тъмни.

И се надигнаха. И скочиха.

— Това пък какво беше? — сепна се Сюзън.

— Някой се канеше да изпищи — обясни Хленчо, може би опирайки се на горчивия си опит, — но не му позволиха да осъществи намерението си.

Тя отвори вратата. Навън беше безлюдно.

Но не и пусто. Петно мрак се смали и изчезна в пода, друга сянка се скри зад ъгъла.

А насред коридора се мъдреха ботуши. Сюзън не си спомняше да са били там преди минута.

Подуши въздуха. Миришеше на плъхове, влага и мухъл.

— Да се махаме по-бързо оттук!

— Но как ще открием онази Вайълет? Стаите са толкова много…

— Не знам. Уж би трябвало да я усетя, а не мога.

Сюзън надникна. Някъде викаха мъже. Измъкнаха се от коридора и се качиха до горната площадка. И тук имаше стаи с разбити витринки.

А в ъглите се преливаха сенки, сякаш невидим източник на светлина се полюшваше бавно.

— Между другото това място доста ми напомня за… хм, жилището на твоя дядо — подхвърли О, богът.

— Знам. Няма други правила освен онези, които той наложи. И си мисля, че той също нямаше да се зарадва особено, ако някой нахлуе и му разпердушини библиотеката… — Гласът й се промени изведнъж. — Ами да, тук важат само правилата, в които вярват децата.

— Е, това ми звучи обнадеждаващо.

— Напротив.

— Хубави цветенца и сбъркано небе, какво пък толкова?

— Ще стане и много по-зле. И ще бъде твърде странно.

— Повече от сега? Хм…

— Например не ми се вярва, че човек може да умре тук.

— Мъжът, който се изтърколи по стълбата, ми се стори съвсем мъртъв.

— О, да, умираш си. Само че не тук. Пренасяш се другаде. И повече никой не те вижда. Горе-долу толкова знаеш за смъртта, когато си на три години. Дядо ми твърди, че не било така преди петдесетина години. Всички оплаквали мъртвеца, дори леглото не се виждало от струпани роднини. А вече разправят на децата, че любимата им бабка е заминала другаде.

— Ей… Здрасти… Кой е там? — подвикна жена откъм следващия страничен коридор.

Влязоха в стаята и завариха Вайълет, вързана за едно от крачетата на вездесъщата витринка. Тя ги изгледа плашливо, после се учуди, накрая се досети.

— Вие не сте ли?…

— Да, да, срещали сме се от време на време в „Ковчезите“. А когато дойдохте последния път за зъбчето на Туайла, стъписахте се, че ви виждам и трябваше да ви дам нещо за пиене, за да се успокоите. — Сюзън дърпаше възлите. — Май нямаме много време…

— Този кой е?

О, Боже на махмурлука се опита да приглади влажната си коса.

— А, един бог. Казва се Хленчо.

— Пиете ли алкохол? — мина направо към същността О, богът.

— Що за въп…

— Иска да научи това — намеси се Сюзън, — за да реши дали ви мрази. Божи чудатости, нали ги знаете какви са…

— Изобщо не пия — вдигна рамене Вайълет. — Ама че обидно предположение! Дори нося синя лентичка!

Веждите на Хленчо се извиха.