Тери Пратчет - Дядо Прас

— Нима всяка година окача чорап?!

— Така изглежда.

— Но той не е дете, въпреки несъмненото си детинско простодушие…

— Сър, може би за човекоподобните не е съвсем същото…

— Хм, нима мислиш, че в джунглите празнуват Прасоколеда?!

— Не ми се вярва, сър. Все пак там нямат комини.

— А и краката им са късички. Ще бъдат доста онеправдани откъм дължина на чорапите, нали? Виж, ако окачат ръкавици, могат да се облажат. Ръцете им си ги бива, висят до земята.

— Прозорлива забележка, господин Архиканцлер.

— А какво е поставил върху… Брей, чаша вермут! Е, да не се похабява…

В мрака прозвуча припряно бълбукане.

— Сър, все пак вермутът беше за Дядо Прас.

— Ами бананите?

— Предполагам, че са за прасетата.

— За кои прасета?

— Не се ли сещате, сър? Четири грамадни шопара, които теглят шейната на Дядо Прас… — Пондър се позапъна и си спомни на колко години е. — Децата вярват и в тях — добави смутен.

— Банани за прасетата, а? Нетрадиционен подход. Аз бих им поднесъл жълъди. Или ябълки.

— Разбирам, сър, но работата е там, че Библиотекарят обича банани.

— Аха… искрена проява на щедрост. Ами добре, господин Стибънс, да се настаним удобно и да чакаме.

— Да, сър.

В тъмата проблесна огънче — Ридкъли, без да подозира, изложи на риск живота си, като си запали лулата.

„Аз чакам Дядо Прас — мислено си размахваше пръст Пондър Стибънс. — Седя на тъмно и чакам Дядо Прас! Аз! Привърженикът на натурфилософията. Мога веднага да кажа колко е корен квадратен от 27,4. 15 15 Би трябвало да си признае, че отговорът ще гласи: „Ами пет цяло и нещо отгоре.“ Все пак би налучкал приблизително… Не е редно! А дори не съм си окачил чорапа. Поне щеше да има някакъв смисъл…“ Смръзна се за миг, после свали единия си моден островърх сандал и смъкна чорапа от крака си.

Олекваше му, като си внушаваше, че подлага на проверка интересна научна хипотеза. Някъде наблизо Ридкъли попита:

— Колко трябва да киснем тука според теб?

— Широко разпространено е схващането, че подаръците се доставят преди полунощ.

— Аха… Добре ли сте, господин Стибънс?

— Чувствам се чудесно, сър. Наистина. Ъ-ъ… Случайно да имате някаква карфица? Или пиронче?

— Не ми се вярва.

— Няма значение. Намерих ножче за разрязване на страници.

Тишината беше нарушена от неприятно дрънчене. Библиотекарят изсумтя насън.

— Ама какви ги вършиш?

— Бутнах лопатката за въглища до камината.

— А защо опипваш наоколо?

— Аз всъщност… Искам да проведа един експеримент. В края на краищата… Не се знае.

— Кое не се знае?

— Ами… изобщо. Не се знае.

— Знае се понякога — увери го Ридкъли. — Убеден съм, че вече знам много повече, отколкото преди години. Дори си мисля, че е чудно колко много знаеш, без да се усетиш, че си го научил. Питам се какво ли ще знам след време.

— Не се знае.

— Вярно.

Бинки препускаше леко през някакви мъгливи кълбета, а наглед не помръдваше.

— О, аз! — прошепна Хленчо.

— Какво има?

— Ами затвори си очите, ще разбереш.

Тя стисна клепачи и тутакси вдигна ръка към очите си.

— Пак виждам…

— Мислех, че само аз се мъча. Обикновено е така.

Кълбетата изчезнаха и под тях се откри зеленина.

Странна гледка. Наистина беше някаква растителност. Сюзън бе прелитала няколко пъти над поля и гори, дори над блата и джунгли, но те изобщо не изглеждаха толкова зелени. Пейзажът долу се мъчеше да докаже, че и зеленото е основен цвят в природата.

А онова криволичещо нещо…

— Това не е река! — отсече Сюзън.

— Не е ли?

— Синя е!

О, богът се престраши да погледне.

— Нали водата е синя?

— Изобщо не е вярно!

— Тревата е зелена, водата е синя… Поне това помня.

— Е, да, донякъде…

Сюзън се поколеба. Всеки знае, че тревата е зелена, а водата — синя. Твърде често действителността се разминава с такива представи, но хората въпреки това си държат на тях. Същото е и с небесната синева.

Както се беше умислила, направи грешката да зарее поглед в небето.

Да, горе имаше небе, и то синьо. Долу пък имаше покрита със зеленина земя.

А по средата нямаше нищо. Нито еднообразна белота, нито нощен мрак. Просто нищо. Мозъкът твърдеше, че там небето и земята трябва да се срещат спретнато на хоризонта, но вместо него пустотата сякаш засмукваше очите подобно на хлабав зъб.

А слънцето се рееше под небето. И беше безметежно жълто.

Бинки стъпи на тревата до реката. Е, поне на зеленината. Повече приличаше на мъх или на податлива гъба. Конят се наведе и я подуши любопитно.