Тери Пратчет - Дядо Прас

— Не.

— И на мен. По-скоро би очаквал делова визита от Стражата.

Сюзън зарея поглед из стаята. Такава дупка човек наема, ако се надява да не остане дълго тук. Но беше и донякъде стъписващ фактът, че повечето обитатели на такива стаи оставаха завинаги в тях, макар намеренията им да бяха съвсем противоположни.

Евтино тясно легло, олющена мазилка, мъничко прозорче…

— Къде ли би могла да носи зъбчетата? — чудеше се на глас. — За какво й са, по дяволите?

Някой почука на вратата. Сюзън отвори. Пред прага стоеше нисичък плешив мъж с дълго кафяво палто. Държеше бележник. Примига нервно, когато я видя.

— Ъ-ъ…

— С какво мога да ви бъда полезна? — осведоми се Сюзън хладно.

— Такова, видях, че свети, та си викам: „Вайълет трябва да се е прибрала.“ — Въртеше неспокойно молива, вързан с канапче за бележника. — Поизостанала е с графика, да ви кажа, пък и за парите не се е отчела. И Ърни не се върна с каруцата, пък аз трябва вече да пращам доклада. Дойдох… дойдох, щото може да е болна, а не е редно човек да е самичък и болен на Прасоколеда…

— Вайълет не е тук — безизразно съобщи Сюзън. Мъжът се вторачи разтревожен в нея и завъртя глава.

— Ех… У нея са към тринайсет долара зъбни компенсации. Няма как, ще ги впиша в доклада като липса.

— На кого докладвате всъщност?

— Ами на началството, както си му е редът. Дано не стане гнусотия като с онази история в Куирм, дето момичето започна да краде от къщите… Още ни трият сол на главите…

— На кого докладвате?

— Стълбата и клещите също струват пари — продължи мъжът монотонната си жалба от света, който не разбира мъката да попълваш всекидневно формуляри в три екземпляра. — Как да си гледам работата, ако наемните работници отмъкват инструменти? Знам ги аз какво си мислят отначало — ще има само ясни летни нощи. Като ги продуха ветрецът, свиват платната. „Чао, Чарли, ставам келнерка, поне да съм на топло.“ И тая история с Ърни… Знам го що за мърльо е. Глътчица да се сгрее, втора да не се мине, после трета, щото му се пие… Всичко трябва да опиша в доклада, а кого ще изкарат виновен накрая?

— Вас, нали? — промълви Сюзън, почти изпаднала в хипноза.

Познаваше хората с такъв глас. Настъпеше ли краят на света, те пак щяха да се тревожат, че накрая за всичко ще обвинят тях.

— Тъй си е — малко недоволно потвърди мъжът. Не би позволил съчувствието да внесе лъч светлина в мрака на битието му. — Момичетата все се оплакват, ама аз им казвам: „Паднало ви се е на работата лекото, питате ли ме как газя до колене в разни бумаги и попълвам липсите от джоба си?“ А като се започне…

— Вие ли наемате на работа феите на зъбчетата? — бързо вметна Сюзън.

Дребосъкът се понаежи.

— Тъй си е, ама отговарям и за събирането и доставката…

— Къде доставяте зъбчетата?

Той я зяпна. Изискващите точен отговор въпроси май не му бяха по силите.

— Само се грижа да бъдат натоварени в каруцата — замънка намръщен. — Щом Ърни ми подпише товарителницата, моите отговорности приключват. Ама нали ви казах, тоя път Ърни не върна каруцата и…

— Нима ви е нужна цяла каруца за шепа зъбчета?

— А, има и храна за пазачите, освен това… Вие пък коя сте и какво правите тук?

Сюзън се изопна в целия си ръст.

— Нищо не ме задължава да ви понасям повече — съобщи му мило и се наведе към лицето му. — ЧАРЛИ, КАКВА Е ТАЗИ КАРУЦА?

О, богът отскочи встрани, а мъжът с кафявото палто се долепи до стената на коридора.

— Ами дето тръгва всеки вторник… — задъха се безпомощно. — Ама какво…

— И НАКЪДЕ ОТПЪТУВА КАРУЦАТА?

— Не ми влиза в работата! Щом…

— …Ърни подпише товарителницата и така нататък. Ясно. Как е фамилията на Вайълет?

Той поумува.

— ЗАДАДОХ ТИ ВЪПРОС!

— Вайълет Ботлър! — избълва дребосъкът.

— Благодаря. Какво става накрая със зъбчетата?

Мъжът само примига насреща.

„Несбъднат тиранин — взе му мярката Сюзън. — Нищожен, слаб, скучен тиранин, който не успява да тормози почти никого, защото трудно се намират по-нищожни и слаби от него. Затова гледа да затрудни по мъничко живота на всички останали…“

— Що за въпрос? — успя да се заяде той въпреки погледа й.

— Никога ли не сте се питал? — измамно кротко отвърна тя и добави мислено: „Защото и аз не съм се питала. Дали някому е хрумвало?“

— Не ми влиза в работата, аз само…

— Да, да, чух. Благодаря. Бяхте много отзивчив.

Мъжът се опули, обърна се светкавично и се втурна надолу по скърцащата стълба.

— Толкова е лесно! — изсъска Сюзън. — Ако пожелая, ще намеря всекиго. Наследствена черта.