Тери Пратчет - Дядо Прас

А Муструм Ридкъли си знаеше, че знанието се придобива, като крещиш на околните. Имаше твърдото намерение да постигне целта си именно по този начин.

Магьосниците седяха начумерени около маса, отрупана с книги.

— Слушай, Муструм, Прасоколеда е — напомни с укор Деканът, но не престана да прелиства дебел том.

— Има време до полунощ — ухили се зловещо Архиканцлерът. — Докато се чудите какво и защо става, ще огладнеете достатъчно.

— Аз май напипах нещо — обади се Професорът по неопределени изследвания. — В „Справочник за боговете“ на Уодли. Има разни бележки за лари и пенати, които доста пасват на нашите главоболия.

— Тия пък какви са?

— Домашни божества. Тоест… Били са някога. Май са се изгубили в нищото преди много време. Нещо като… малки духчета в къщата, например за…

Трима наведнъж, проявявайки неприсъща за магьосниците пъргавина на мисълта, му запушиха устата с длани.

— По-внимателно! — скара му се Ридкъли. — „Безгрижно слово и… ето ти напаст нова.“ Имаме си вече дебел Бог на стомашното разстройство, дето кисне в тоалетната. Между другото къде е Ковчежникът?

— Беше в тоалетната — отвърна Лекторът по съвременни руни.

— Когато онзи?…

— Да.

— Е, няма страшно, ще му се размине — увери ги Ридкъли с нехайството на човек, който говори за неприятностите на друг зад гърба му. — Само че няма нужда да се множат тези… как ги нарече?

— Лари и пенати. Не съм казвал обаче…

— За мен всичко е ясно. Нещо се е объркало и тези дребни пакостници се връщат. Само трябва да научим каква е белята и да я оправим.

— Ох, радвам се, че си свършихме работата — въздъхна Деканът.

— Домашни божества, значи…

— Ами грижели са се хлябът да бухне красиво, млякото да е достатъчно маслено…

— Брей! А някой от тях хапвал ли е моливи? И как са били настроени към чорапите?

— Било е по времето на Първата империя — вдигна рамене Професорът по неопределени изследвания. — Тоги, сандали, нали знаете…

— Аха. Чорапите не са били на мода, тъй ли?

— Определено. Пък и за моливите нищо не е написано в хрониките.

— Приспособили са се бързичко — поклати глава Ридкъли. — Нямало е как да не забележат промените. Някога са се занимавали с хляба, сега пък си имаме твари, дето ядат моливи и чорапи. Май се грижат и никога да нямаш чиста хавлия подръка…

Далечен звън.

Той млъкна.

— Пак го направих, а? — Другите закимаха мрачно.

— Как мислите, аз ли съм първият човек, който е споменал?…

Ново задружно движение на умни глави.

— Е, да му се не види, ама наистина няма чисти хавлии, когато…

Мъхеста кърпа прелетя над масата с жужене. Смътно се забелязваха множество крилца.

— Тази беше от моите — недоволно съобщи Лекторът по съвременни руни.

— Хавлиени оси! — прихна Деканът. — Бива си те, Муструм.

— Ами, по дяволите, такива сме си хората! — разгорещи се Архиканцлерът. — Нещо се оплесква, друго се губи… Съвсем естествено е да си измисляш малки твари, които, да речем… Добре, разбрах! Ще си затварям устата! Исках само да кажа, че човек по природа е митопоетично същество.

— И какво означава това? — полюбопитства Старшият дискусионен наставник.

— Означава, че си съчиняваме в движение разни глупости — отговори Деканът, без да го погледне.

— Ъ-ъ… извинете, господа — намеси се Пондър Стибънс, който неуморно изпълваше лист след лист с разкривения си почерк, — значи приемаме предположението, че тези създания се завръщат в нашия свят?

— Никак не ми допада да питаме за всичко онази мислеща машина — тутакси се озъби Деканът. — Колко пъти да ви повтарям, че я издигаме в култ! Лично на мен и окултното ми стига.

— И това го имa — съгласи се Архиканцлерът, — но, от друга страна, онази джаджа е единствената тук, която изобщо си прави труда да мисли, пък и върши каквото й се нареди.

Шейната пореше въздуха с грохот и оставяше бурни вихри след себе си.

— Ама че кеф… — мърмореше Албърт, вкопчил се до болка в гредите.

Плъзгачите докоснаха един покрив близо до Невидимия университет и шопарите спряха. Смърт отново погледна животомера в ръката си.

— СТРАННО.

— А, за разнообразие ще поработите с косата, тъй ли? — попита Албърт. — Без фалшивата брада и веселия смях? — Огледа околността и сарказмът му се смени с недоумение. — Ха! Как е възможно някой да умре тук?

Фактът обаче беше неоспорим. На снега лежеше труп. И личеше, че е умрял току-що. Албърт примижа към небето.

— Няма откъде да се стовари, а по снега не се виждат стъпки — мърмореше озадачен, а в това време Смърт замахна с косата. — Откъде ли се е взел? Облечен е като някой частен страж. И са го намушкали с нож. Гадна рана.