Тери Пратчет - Дядо Прас

— Да!

— Моля те да не ми викаш. Нямам богат опит с хората, ако не броим моментите, когато слънцето тепърва наднича през пролуките в завесите. Тогава човеците обикновено копнеят земята да се отвори и да ги погълне.

— Има и друго — продължи Сюзън. — Спомням си неща, които още не са се случили.

— Не е ли полезно да имаш такава дарба?

— Не е! Защото тъй и не узнавам как ще… Ще ти го обясня иначе — все едно надничаш в бъдещето през ключалка. Мяркат ти се някакви късчета, но не проумяваш значението им, докато не отвориш вратата и не видиш къде им е мястото. Тъй… Убеден ли си, че не знаеш защо попадна в замъка на Дядо Прас?

— Убеден съм. Помня само, че… Имаш ли представа какво е безплътното съзнание?

— О, да!

— Радвам се. Аз пък бях безплътно главоболие. И в един миг вече лежах по гръб, какъвто нямах дотогава, насред купища непознато за мен студено бяло вещество. Щом ще започваш съществуването си, трябва да го направиш все някъде, нали?

— Там, където го е нямало онзи, който би трябвало да съществува — прошепна Сюзън на себе си.

— Моля?

— Дядо Прас не беше в замъка си. И без това не очаквах да го заваря там именно в тази нощ, само че го нямаше не защото беше другаде, а защото не беше никъде. Дори замъкът вече изчезваше.

— Дано започна по-скоро да се ориентирам в тази щуротия с въплътяването — промърмори О, богът.

— Повечето хора… — подхвана Сюзън, но ледена тръпка мина по цялото й тяло. — О, не… Какво прави той? КАКВО ПРАВИ?!

— ПОЗВОЛЯВАМ СИ ДА ПРЕЦЕНЯ, ЧЕ СВЪРШИХМЕ ДОБРА РАБОТА.

Шейната се носеше с гръм в нощта. Под тях прелитаха замръзнали равнини.

— Хм… — подсмръкна Албърт.

— КАК БИ НАРЕКЪЛ УСЕЩАНЕТО, ЧЕ СИ СЕ СГРЯЛ ОТВЪТРЕ?

— Разклатени нерви! — отсече Албърт.

— НИМА НАИСТИНА ЗАБЕЛЯЗВАМ У ТЕБ НЕПОДХОДЯЩА ЗА ПРАЗНИКА РАЗДРАЗНИТЕЛНОСТ? НЯМА ДА СИ ПОЛУЧИШ ЗАХАРНОТО ПРАСЕНЦЕ, ДА ЗНАЕШ.

— Господарю, никакви подаръци не ща — въздъхна Албърт. — Ех, ако можех да се събудя и всичко да си е нормално! Нали сам знаете, че всичко се обърква, когато започнете да променяте света?…

— НО НА ДЯДО ПРАС МУ Е ПОЗВОЛЕНО ДА ПРОМЕНЯ СВЕТА. С ПО НЯКОЕ МАЛКО ЧУДО И ВЕСЕЛ СМЯХ. ТАКА УЧИ ХОРАТА В КАКВО Е СМИСЪЛЪТ НА ПРАСОКОЛЕДА.

— И какъв е? Че са изклани достатъчно говеда и свине, та с малко късмет всички ще имат храна до пролетта?

— Е, АЗ ИМАХ ПРЕДВИД ИСТИНСКИЯ…

— Аха! Да отсекат главата на някой нещастник вдън гори тилилейски само защото е намерил черно бобче в паницата си. Иначе, виждате ли, слънцето нямало да изгрее.

— НЕСЪМНЕНО НА ПРАЗНИКА СЕ ПРИДАВА И ТАКЪВ СМИСЪЛ, НО…

— Как не се сетих! Трябва да подгонят и да убият някой окаян звяр, после да пускат стрели през клоните на ябълките, та да прогонят всички сенки. Това ли е?

— РАЗБИРА СЕ, ЧЕ ИМА И ТАКЪВ СМИСЪЛ, ОБАЧЕ…

— Ясно, говорите за паленето на глупашки огромен огън, за да намекнат на слънцето, че е крайно време да се подаде над хоризонта и да си върши работата.

Смърт помълча. Шопарите преодоляха вихрено поредния рид.

— АЛБЪРТ, ИНАТИШ СЕ.

— Ами аз само такъв реален смисъл виждам в празника, ако гледам трезво на нещата. Господарю, всичко е заради слънцето. Белият сняг, червената кръв и слънцето. Това е. Друго няма.

— ДОБРЕ, ЩЕ ТИ УГОДЯ. ЗНАЧИ ДЯДО ПРАС МОЖЕ ДА НАУЧИ ХОРАТА КАКЪВ Е НЕРЕАЛНИЯТ СМИСЪЛ НА ПРАЗНИКА.

Албърт плю във въздуха.

— Ха! „Не е ли най-добре всички да сме милички един с друг?“ Нещо такова, а?

— ЧУВАЛ СЪМ МНОЖЕСТВО НЕСРАВНИМО ПО-ЗЛОВЕЩИ ЛОЗУНГИ.

— Олеле…

— ИЗВИНЯВАЙ. — Смърт бръкна в робата си и извади животомер. — АЛБЪРТ, ОБЪРНИ ШЕЙНАТА. ДЪЛГЪТ НИ ЗОВЕ.

— Кой — постоянният или временният?

— ЩЕ ТИ БЪДА ОСОБЕНО БЛАГОДАРЕН, АКО СЕ НАСТРОИШ МАЛКО ПО-СГОВОРЧИВО.

— Очарователно! — възкликна Ридкъли. — Имате ли още някой молив?

— Той излапа четири — намусено напомни Лекторът по съвременни руни. — А вие знаете добре, че вече си ги плащаме от собствения джоб.

Напоследък това беше болното място. Подобно на мнозина, които нищичко не разбират от практическа икономика, Муструм Ридкъли приравняваше финансовия контрол с броенето на кламери. Дори старшите магьосници трябваше да му представят стария молив, изписан до огризка, за да получат нов от винаги заключеното шкафче под бюрото му. Разбира се, никой не пазеше изписаните си моливи, затова се подлагаха на унижението да си ги купуват.

А причината за изчезването на злополучните огризки се пъчеше пред тях и поглъщаше поредния НВ чак до гумичката, която изплю по Ковчежника.