Тери Пратчет - Дядо Прас

— Приблизително същото е, господине.

— Значи ако вече си имаме фея на зъбчетата, задължително е да се появи и Гном на брадавиците? — Архиканцлерът си поглади брадата. — Е, поне има някакъв смисъл. Защо обаче никой не е чувал за Гоблин на постоянните зъби? Да носи онези, големите, които тепърва растат с ужасни болки в устите на децата?

Настъпи тишина. И някъде в дебрите на Университета звъннаха сребърни камбанки.

— Ох… Как мислите, аз дали пак…

— И на мен ми звучи логично — опита се да го ободри Старшият дискусионен наставник. — Помня как скимтях, когато ми никнеха мъдреците.

— Да не беше миналата седмица? — ухили се Деканът.

Ридкъли изобщо не се притесни. Това не му се случваше, макар околните честичко да се срамуваха заради него. Пак се наведе към фунията за глухи.

— ЕЙ, ТАМ ЛИ СИ ОЩЕ?

Пондър вдигна очи към тавана и потропа с крак.

— ИМАШ ЛИ НЕЩО ПРОТИВ ДА МИ КАЖЕШ КАК Е ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА НАОКОЛО?

Перодръжката изписа: +++ Мащаб едно към десет подходящ ли е? +++

— НАПЪЛНО — викна Ридкъли.

+++ Грешка — деление на краставичка. Моля за преконфигуриране и преинсталиране на Вселената.+++

— Любопитно — промърмори Архиканцлерът. — Някой досеща ли се за какво намеква машината?

— Да му се не види… — процеди през зъби Пондър. — Пак се скапа.

— Е, вие си знаете, но… — Ридкъли чукна по мембраната с пръст. — ДРАГИ, ИСКАШ ЛИ ОЩЕ ХАПЧЕТА ОТ СУШЕНИ ЖАБИ?

— Моля ви, оставете ни да преодолеем проблема!

Пондър се мъчеше полека да го дръпне от Хекса.

— Я ми обясни за това „деление на краставичка“.

— О, Хексът използва израза, когато получи отговор, за който знае, че не може да бъде верен.

— Май навлизам в същината на работата с мислещи машини — весело съобщи Ридкъли. — А онова за Вселената? Да не иска да каже, че трябва да я сритаме и пораздрусаме? ЕЙ, СЛУШАШ ЛИ МЕ?

— Наистина не е необходимо да викате!

— Добре, де. Кажи сега за антропоморфните персонификации.

+++ Хората винаги са приписвали случайни, сезонни, природни или необясними явления на същества с човешки вид. Примери — Джек Скрежко, Дядо Прас, феята на зъбчетата и Смърт. +++

— А, тези ли… Те си съществуват. Срещал съм някои от тях.

+++ Хората невинаги грешат в предположенията си. +++

— Ясно, обаче съм адски сигурен, че никога не е имало Гълтач на чорапи или О, Боже на махмурлука.

+++ Няма основателна причина да не съществуват. +++

— Машината налучка отговора — обяви Лекторът по съвременни руни. — Дребосък, дето разнася брадавици, не е по-нелеп от феята, която взема падналите млечни зъби на децата и оставя парички в замяна.

— Ами Гълтача? — пак се ядоса Професорът по неопределени изследвания. — Ковчежникът само спомена как отдавна подозирал, че някой му отмъква чорапите и — хоп! Създанието се появи.

— Но всички ние му повярвахме, нали? На мен ми се стори най-правдоподобното обяснение за всички изгубени чорапи. Ако падаха зад чекмеджетата, в гардероба трябваше да се е натрупала цяла планина!

— Разбирам ви — замислено изрече Пондър. — Същото е като с моливите. Купувал съм стотици, а не помня нито един да съм изписал докрай. Дори аз понякога се питам дали нещо не се прокрадва и не ги…

Далечен звън на камбанки. Пондър се смръзна.

— Да се оглеждам ли? — попита жално. — Страшно ли е?

— Прилича ми на много сащисана птица — успокои го Ридкъли.

— И то с извънредно уродлив клюн — добави Лекторът по съвременни руни.

— Ех, да знаех кой дрънчи с онези камбанки! — заканително произнесе Архиканцлерът.

Сюзън не можеше да се опомни от смайване. О, богът я слушаше внимателно и сериозно, май дори не му хрумваше да не повярва и на една-единствена дума. Тя не си бе позволявала досега да говори така пред никого. Сподели това с Хленчо.

— Ами аз нямам вродени предразсъдъци — смотолеви О, богът. — Сигурно защото не съм се раждал.

— Както и да е, обясних ти положението си. Очевидно не съм наследила… физическите му особености. Просто гледам на света по определен начин.

— Какъв по-точно?

— Ами невинаги го смятам за непреодолимо препятствие. Ще ти покажа.

Затвори очи. Чувстваше се по-добре, когато не виждаше какво прави, защото част от съзнанието й настояваше упорито, че не е възможно.

Усети само някакво студено гъделичкане.

— Е, видя ли нещо? — попита, без да отваря очи.

— Ъ-ъ… Ръката ти мина през плота на масата.

— Убеди ли се?

— Хм… Да разбирам ли, че останалите човеци не могат да вършат това?