Тери Пратчет - Дядо Прас

— А ТЯ КАКВО СИ Е ПОЖЕЛАЛА ЗА ПРАСОКОЛЕДА? ХО. ХО. ХО.

— Нямам представа. Никога не е пращала писмо на Дядо Прас. Между другото, ако позволите да ви подскажа, не е нужно да изричате „Хо, хо, хо“ постоянно. Я да видим…

Устните на Албърт се размърдаха беззвучно.

— ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ЕДНА КУКЛА БИ БИЛА ПОДХОДЯЩА И В ТОЗИ СЛУЧАЙ. ИЛИ ПОДОБНА МЕКА ИГРАЧКА. ЧУВАЛЪТ МАЙ ЗНАЕ КАКВО ДА ПОДАДЕ. АЛБЪРТ, КАКВО ИМАМЕ ЗА НЕЯ? ХО. ХО. ХО.

Нещо дребно попадна в костеливата ръка.

— Ето това.

— О…

Миг смразяващо мълчание, през който двамата се взираха в животомера.

— Имате си и постоянно занятие — обади се омърлушен Албърт. — А животът си тече, господарю. Във всякакъв смисъл.

— НО СЕГА Е ПРАСОКОЛЕДА…

— Доколкото разбирам, традиционен момент и за такива случки.

— НАЛИ УЖ Е НОЩ НА ВЕСЕЛИЕ…

— Сещам се какво ви притеснява… Само че хората се развеселяват още повече, когато знаят, че на други не им е до смях — безстрастно обясни Албърт. — Така е уреден светът. Господарю, какво има?

— НЕ. НЕ МОЖЕ ДА Е УРЕДЕН ТАКА.

— Не съм се отказал да намеря малко мляко… — смънка унило О, богът, взирайки се в страховитата армия от дамаджани, кани и бутилки.

— Не ми се вярва Архиканцлерът да е разрешил пиенето на мляко в Невидимия университет. — съвсем го обезсърчи Сюзън. — Знаел откъде идва млякото и смятал процедурата за крайно нехигиенична. И това го казва човек, който изплюсква поне три яйца на закуска! А ти как научи за млякото?

— Е… имам някакви спомени. Не за нещо определено. Просто спомени. Например знам, че дърветата обикновено растат с зеленината нагоре… Сигурно боговете поначало знаят тези неща.

— А случайно да притежаваш някакви божествени сили?

— Вероятно бих успял да превърна вода в питие, от което да ти се подкосят краката. — Той си почеса носа. — Това ще ти помогне ли? Почти не се съмнявам и че съм способен да навличам на хората съсипващо главоболие.

— Аз само искам да разбера защо моят дядо се държи… чудато.

— Защо не попиташ него?

— Не иска да ми каже!

— Той често ли повръща?

— Едва ли. Яде твърде рядко. Хапва за удоволствие къри един-два пъти в месеца.

— Трябва да е доста кльощав.

— Нямаш представа колко си прав.

— В такъв случай… Често ли се гнуси от отражението си в огледалото? Пита ли се защо езикът му е вечно обложен с отвратителен жълт налеп? Може би имам някаква власт над хората, които страдат от махмурлук…

— Не му е присъщо. Май пропуснах да ти кажа… Дядо ми е Смърт.

— За кого?

— Ами Смърт. За всички. Като им дойде времето.

— Кой, онзи с черната роба…

— …острата коса, белия кон. И е скелет.

— Нека да уточним това — загрижено промълви О, боже на махмурлука. — Според теб дядо ти е Смърт, а смяташ, че той се държи чудато?

Гълтачът на чорапи изгледа плашливо магьосниците, но челюстите му отново заработиха усърдно.

Гръф, гръф…

— Този е мой! — викна възмутен Професорът по неопределени изследвания и посегна.

Гълтачът се дръпна пъргаво. Приличаше на дребно слонче с широк и раздут в края хобот, в който тъкмо изчезваше чорапът на Професора.

— Ама че нелепо създание! — подсмихна се Ридкъли и миролюбиво облегна жезъла си на стената.

— Пусни го, гадна твар! — изръмжа Професорът по неопределени изследвания и пак протегна ръка да си вземе чорапа.

Гълтачът се опита едновременно да отскочи и да остане на мястото си. На теория това би трябвало да е неосъществимо, но в действителност го правят множество малки животни, ако ги свариш да ядат нещо, което обикновено не им е достъпно. Краката стъпват чевръсто, но шията и трескаво дъвчещите челюсти само се изпъват и се въртят около мислената ос, върху която се намира храната.

Чорапът хлътна в хобота с мляскане и създанието се скри тромаво зад един парен котел. След малко надникна недоверчиво.

Ридкъли отвори чекмедженце в шапката си и извади лула и кесийка ароматизиран тютюн. Драсна грамадна клечка кибрит по котела. Вечерта се оказа несравнимо по-интересна от очакванията му.

— Трябва да си изясним това най-сетне — промърмори през зъби, докато изпълваше въздуха с мирис на есенни огньове. — Не бива разни създания да изскачат от нищото само защото някой си ги е представил. Не е хигиенично.

Шейната спря рязко в края на „Капанът за пари“.

— ДА ВЪРВИМ, АЛБЪРТ.

— Господарю, знаете, че не е редно да вършите това. Нали помните какво стана предишния път?

— НА ДЯДО ПРАС МУ Е ПОЗВОЛЕНО ДА ГО СТОРИ.