Тери Пратчет - Дядо Прас

— Но… — отчаяно заекна Албърт. — Жалкият край на малките кибритопродавачки е част от същността на Прасоколеда! Тоест… Хората слушат тъжната история и си казват: „Може да сме по-бедни от сакат банан, може да ядем само кал и стари ботуши, но поне сме по-добре от горкичката кибритопродавачка.“ Чувстват се щастливи и доволни от малкото, което имат.

— АЛБЪРТ, ЗНАМ МНОГО ДОБРЕ В КАКВО СЕ СЪСТОИ СЪЩНОСТТА НА ПРАСОКОЛЕДА.

— Извинете, господарю. Само че… И за нея не е зле. Събужда се, а наоколо всичко е светло и топло, звучи прекрасна музика и я заобикалят ангели.

Смърт спря внезапно.

— НИМА? ДОШЛИ СА В ПОСЛЕДНАТА МИНУТА С ТОПЛИ ДРЕХИ И ГОРЕЩ ЧАЙ ЗА НЕЯ?

„Ами сега? Господарят пак е в едно от смахнатите си настроения…“

— Не точно в последната минута. По-скоро след нея…

— ЗНАЧИ СЛЕД КАТО МАЛКОТО МОМИЧЕНЦЕ Е…

— Да. Съжалявам, господарю. Такава е историята. Вината не е моя.

— А ЗАЩО ДА НЕ СЕ ПОЯВЯТ ПО-РАНО? КОГАТО ПОИСКАТ, АНГЕЛИТЕ СА ГОЛЕМИ БЪРЗАЦИ.

— Не ми е ясно, господарю. Май хората смятат, че с този край е… по-правилно. — Албърт се намръщи. — Да, но като се замислих отново…

Смърт сведе поглед към фигурката, която снегът затрупваше полека. После постави животомера във въздуха и го докосна с пръст. Блесна синкава искра.

— Ама наистина не ви е позволено да го правите! — изпъшка Албърт.

— НА ДЯДО ПРАС МУ Е ПОЗВОЛЕНО. ТОЙ НОСИ ПОДАРЪЦИ. А НЯМА ПО-ДОБЪР ПОДАРЪК ОТ БЪДЕЩЕТО.

— Е, да, обаче…

— АЛБЪРТ.

— Разбрах, господарю.

Смърт вдигна на ръце момиченцето и го понесе към края на булеварда. Снежинките галеха личицето й като ангелски перца. Двуметровият скелет се изпречи на двама мъже, които газеха в преспите.

— ОТНЕСЕТЕ Я НЯКЪДЕ НА ТОПЛО И Я НАХРАНЕТЕ ДОБРЕ — заповяда, оставяйки лекия си товар в ръцете на единия. — ПОСЛЕ ЩЕ ПРОВЕРЯ КАК СТЕ СЕ СПРАВИЛИ.

Обърна се и изчезна във виелицата.

Редови страж Визит се вторачи в момиченцето, което държеше от секунда-две.

— Ефрейтор, какво става?

Ноби дръпна края на одеялцето и надникна.

— Като гледам, избраха ни да се позанимаваме с благотворителност. Хайде, размърдай се, нали винаги имаме кльопачка за дежурството?

Ноби изпитваше непоклатимата увереност, че точно това се очаква от него. Спомняше си грамадния мъж в Пещерата, макар да нямаше и най-смътна представа за лицето му. И понеже изобщо не успя да зърне човека, който им връчи момичето, значи беше същият.

Малко по-късно зазвуча прекрасна музика, появи се ярко сияние и двама оскърбени ангели долетяха пред магазина за тютюневи изделия, но Албърт метна по тях няколко снежни топки и ги прогони.

Пондър изпитваше опасения, щом се замислеше за Хекса. Не разбираше как действа това нещо. Някои части познаваше добре и почти не се съмняваше, че Хексът размишлява, като превръща всичко в числа и ги предъвква (за което използваше специално монтираната сушилня за дрехи, съкратено „модул СД“). Но за какво ли използваше множеството дребни религиозни фигурки? А и мишката… Тя уж не вършеше нищо, но престанеха ли да й дават сиренце, Хексът също спираше. Пък и онези овчи черепи… Само дето мравките понякога лазеха по тях.

Пондър най-силно се тревожеше да не изпада в преклонение, дължащо се на заблуда. Бе чел предостатъчно за подобни вярвания. Невежи 12 12 Невежество е да не знаеш какво е прилагателно или как да извлечеш корен квадратен от 27,4. Знаеш само детински и безполезни дреболии. Например как да разпознаваш кои от близо седемдесетте почти еднакви на вид лилави морски змии са отровни. Как да превърнеш отровната сърцевина на дървото саго-саго в полезна и утоляваща глада каша. Как да предсказваш времето по движенията на рака-грабител, когато лази по дърветата. Как да си набавяш жизнено необходими витамини от черния дроб на полярната мечка. Незнайно защо, когато хората станат образовани, научават що е прилагателно, а започват да отбягват сърцевината на дървото саго-саго. и простодушни 13 13 Простодушие е да имаш възгледи за Вселената и за мястото на човечеството в нея, които се споделят само от други простодушни хора… и от най-надарените и схватливи физици и математици. племена, на чийто остров някога се отбил търговски кораб, за да размени срещу техните бисери и кокосови орехи плодовете на цивилизацията, състоящи се от мъниста, огледала, брадви и венерически болести, по-късно изработват големи бамбукови модели на кораби с надеждата да привлекат отново вълшебните изделия. Разбира се, те са прекалено невежи и простодушни, за да осъзнаят, че като наподобиш само формата, не стигаш до същността…