Тери Пратчет - Дядо Прас

Пондър Стибънс пишеше усърдно.

— Май става така… При нас се персонифицират различни сили, точно както смята и Хексът. Но магията действа само ако нещото е… логично. — Той преглътна на сухо. Пондър поначало беше голям почитател на логиката въпреки многобройните разочарования поради живота в Невидимия университет. Никак не му беше приятно да използва думата по този начин. — Не искам да кажа, че е логично да има Гълтач на чорапи, но… все пак има смисъл… поне като работна хипотеза.

— Досущ като Дядо Прас — вметна Ридкъли. — Ако си хлапе, историйката не е по-лоша от всяка друга, напи?

— И защо да не е логично, че съществува и гоблинче, което ще ми носи огромни чували с пари? — сърдито попита Деканът.

Архиканцлерът подаде поредния молив на крилатия крадец.

— Ами… — започна Пондър. — Първо, никога не сте получавал тайнствени чували с пари, за да имате нужда и от обяснение на този факт, и второ, никой друг не смята, че това може да се случи.

— Хъ!

— А защо тъкмо сега? — изсумтя Ридкъли. — Ей, това приятелче ми кацна на ръката! У някого остана ли моливче?

— Е, тези сили ги е имало винаги — вдигна рамене Пондър. — Открай време чорапите и моливите изчезват загадъчно. Но защо изведнъж започнаха да се персонифицират… Опасявам се, че не знам каква е причината.

— Струва си обаче да научим отговора възможно по-скоро — натърти внушително Ридкъли. — Нетърпимо е! Разни жалки подобия на богове и всевъзможни кокошкарчета от отвъдното да ни се мотаят в краката само защото хората предполагат съществуването им… Така можем да стигнем до какво ли не. Ами ако някой идиот заяви, че има и бог на стомашното разстройство?

Звън на сребърни камбанки.

— Ъ-ъ, сър… — заекна Пондър. — Мисля, че се намери такъв.

— Какво ти става?!

О, Боже на махмурлука хвана момичето за раменете. Май бяха прекалено костеливи…

— ПРОКЛЯТИЕ — изрече Сюзън безизразно.

Отблъсна го, опря се на масата и наведе глава, за да не се вижда лицето й. Най-сетне наложи волята си, както бе свикнала през последните години, и си възвърна собствения глас.

— Той постъпва все по-необичайно — промърмори под носа си. — Усещам как го прави. И така въвлича мен. Защо върши всичко това?

— Не се сещам — смънка О, богът, отстъпвайки припряно. — Слушай… когато ти… преди да се извърнеш… сякаш имаше много тъмен грим около очите… ама знаех, че не е така…

— Не е трудно да го проумееш! — вторачи се тя ядосано в него. Косата й пак си променяше прическата. Винаги го правеше в напрегнати моменти. — Нали знаеш как се наследяват разни чудатости в семействата? Сини очи, криви зъби и тям подобни. Е, в моето семейство Смърт е наследствена черта.

— Хм, това все пак важи и за всяко друго семейство…

— Млъкни, не ми се слушат глупости! Говоря ти за Смърт с главна буква. Ако той се отплесне в щуротии, аз трябва да поема неговите задължения. А често му се случва да се разсее. Не знам какво е сполетяло истинския Дядо Прас и защо дядо ми върши неговата работа. Познавам обаче мисленето му. Той не е… дебелокож като хората. Не умее нито да забравя, нито да си затваря очите. Приема всичко логично и буквално и изобщо не разбира защо това не винаги помага…

Забеляза, че сериозно е озадачила Хленчо.

— Ще се опитам да ти обясня иначе… Ти как би решил задачата да нахраниш всички хора по света?

— Аз ли? Ами как… Сигурно трябва да помисля за господстващите в момента политически системи, да проуча разпределението и използването на обработваемата земя, също да…

— Именно. А той просто би дал всекиму толкова храна, че да засити глада си.

— Охо! Ясно. Крайно непрактичен подход…

Оглуши ги страхотен трясък.

Сюзън и Хленчо се вторачиха стреснати в огромното туловище, проснато сред останките от цяла маса, отрупана с плодове.

— Ей, този падна направо от въздуха! — прошепна О, богът.

— Тъй ли… Не стой като закован за пода! Помогни ми да го вдигнем! — заповяда тя, борейки се с грамадна диня.

— Само че зад ухото му виси чепка грозде…

— Е, и?

— Дори не ми се мисли за грозде, камо ли да го пипам…

— Я не се занасяй!

Заедно успяха да изправят на крака новодошлия.

— Тога, сандали… изглежда донякъде като теб — отбеляза Сюзън, внимателно оглеждайки олюляващата се фигура.

— И аз ли бях толкова зелен в лицето?

— Почти.

— Има ли… има ли тоалетна наблизо? — измъчено попита явлението.

— Доколкото знам, трябва да минете под онази арка и да свърнете вляво. Чувала съм обаче, че вътре не е особено приятно.