Тери Пратчет - Дядо Прас

— Прекрасно…

— А защо да не опитаме с Подобрителя на Енгелберт? — престраши се отново Деканът. — Помните ли как Модо поля граха с него? Зърната пораснаха такива, че и по едно ни стигаше.

— Защо не прибегнете до магия? — учуди се Сюзън. — Да махнете наведнъж алкохола от него.

— Проблемът му вече не е в алкохола — вдигна рамене Ридкъли, — а в цял куп гнусни отрови, дето подскачат из черния му дроб.

— Значи Разделителят на Сполд ще го оправи — отсъди Лекторът по съвременни руни. — Простичка манипулация. Накрая ще имаме голяма кофа, където са събрани всички гадости. Нищо особено, ако човек не се притеснява от страничните въздействия

— Бихте ли ми ги описал? — настоя Сюзън, която не за пръв път си имаше вземане-даване с магьосници.

— Основното се състои във факта, че остатъкът от пациента ще се събере в още по-голяма кофа.

— Жив или не?

Лекторът по съвременни руни направи безпомощна гримаса и разпери ръце.

— Само в най-общ смисъл. В кофата ще има жива тъкан. Затова пък ще изтрезнее веднъж завинаги.

— Защо ли се заблуждавах — озъби се тя, — че идеята беше той да си остане в горе-долу същия вид и да диша и занапред?

— Ами защо не казахте по-рано!

И тогава Деканът произнесе мантрата, подтиквала научния напредък през вековете.

— Я дайте да смесим всичко и да видим какво ще стане.

Ридкъли не закъсня с традиционния отговор.

— Струва си да опитаме.

Поставиха внушителната стъклена кана на малък пиедестал в средата на залата. Магьосниците и без това обичаха всичко да е съпроводено с ритуали, а пък щом се канеха да лекуват най-страшния махмурлук в света, трябваше да го сторят по-изискано.

Сюзън и Хленчо наблюдаваха как слагат вътре все нови и нови съставки. По едно време оранжево-кафеникавата течност избълбука лениво.

— Дотук нищо особено не постигаме — охлади въодушевлението Лекторът по съвременни руни.

Особено тържествено сипаха Подобрителя на Енгелберт. Деканът реши, че е редно да добави и кълбо зеленикава светлина, което безсилно потъна под повърхността. Виолетови мехури изпълзяха към ръба на каната и се стекоха на пода.

— Това ли е?! — изохка О, боже на махмурлука.

— Май киселото мляко не беше най-сполучливата идея — вкисна се Деканът.

— Няма да го пия! — заяви Хленчо, но тутакси се хвана за главата.

— Боговете са на практика неуязвими, нали? — още по-язвително напомни Деканът.

— Като ще проверявате тази хипотеза, защо направо не ме пуснете през мелачката?

— Ако смятате, че ще има положителен резултат за състоянието ви…

— Очаквах пациентът да се заинати в началото — авторитетно се намеси Архиканцлерът. Свали шапката от главата си и извади от джобче в хастара й малко кристално кълбо. — Я да проверим с какво се занимава Богът на пиянството. Едва ли е особено трудно да открием един любител на забавленията в такава нощ… — Дъхна внимателно на кълбото и го потърка с ръкав. И веднага се ухили. — Ей го мошеника! Аха… аха… Изтяга се на диван, а около него голи менади!

— Какво?! — сащиса се Деканът. — Маниаци ли?!

— Не, става дума за… млади дами, склонни да се превъзбуждат — обясни Сюзън.

Стори й се, че всички магьосници едновременно се примъкнаха тихомълком към кълбото.

— Само че защо не различавам с какво се занимава… — мърмореше си Ридкъли.

— Нека проверя дали няма да видя по-ясно — с надежда предложи услугите си Лекторът по съвременни руни.

Архиканцлерът се обърна, за да заслони с гръб кълбото.

— Ами да, пак пие… Май е смесил черна бира с ликьор от боровинки…

— О, аз… — изстена Хленчо.

— А онези млади дами… — упорстваше Лекторът по съвременни руни.

— Виждам и доста бутилки на масата — бодро продължи Ридкъли. — В едната като че има скоросмъртница…

— Виж, да обърнем внимание на онези нещастни момичета… — вметна Деканът. А О, богът се свлече на колене.

— …до нея е онова питие, дето слагат червей в бутилката…

— О, аз…

— …има празна чаша, ама много голяма, с хартиено чадърче и вишничка на клечка…

— Ооооо…

— …и, разбира се, още какви ли не шишета — развесели се неуместно Архиканцлерът. — Разноцветни напитки. Нали се сещате, правят ги от кокосови орехи, пъпеши, шоколад и разни други измишльотини. Странно, защо ли чашите на масата са само еднолитрови халби?

Хленчо падна по лице.

— Добре — смотолеви с последни сили. — Предпочитам да изпия вашата гадост.

— Още не е съвсем готова — спря го Ридкъли. — А, Модо, много ти благодаря.