Тери Пратчет - Дядо Прас

— А не можете ли да го направите някак по-незабелязано?

— Е, нищо не пречи да опитаме…

Изречението увисна във въздуха като протегната ръка.

— Ще ви бъда много задължен — изрече най-сетне господин Кръмли.

— Оставете всичко на нас. Вие се приберете в кабинета си, сипете си чайче, а ние ще прекратим веднага това нарушение на обществения ред. — Господин Кръмли имаше сериозни съмнения, но все пак се вслуша в съвета и се отдалечи. Ефрейтор Нобс потри ръце. — Тежкарчо, във вашите земи имате ли си Прасоколеда? Я виж, на тая пътека по стълбата май е пикало прасе…

— Наричаме този ден Постите на Свети Осори — обясни Визит, който беше от Омния. — Не го смятаме за повод да се поддаваме на суеверия, както и на алчността на търговците. Просто се събираме по родове за молитва и пост.

— Знам ги аз тия пости зад заключената врата. Пуйка, прасенце, нещо такова, а?

— Ние все пак постим, ефрейтор Нобс.

— Ваша си работа. Ами подаръци?

Долепиха се пъргаво до парапета, за да пуснат две момченца, помъкнали лодка с гребла.

— Смята се за подходящо да си разменяме новоиздадени брошури по религиозни въпроси. Разбира се, приготвяме за децата екземпляри от „Книгата на Осори“. Понякога са илюстрирани — добави колебливо Визит, сякаш намекваше за съмнителни удоволствия.

Момиченце, високо три-четири педи, мъкнеше двойно по-голям от нея плюшен мечок. Розов.

— А на мен все ми подаряват соли за вана — оплака се Ноби. — Сапуни, шампоани, хавлии… Че аз да не би да се къпя? Отдавна трябваше да са се досетили.

— Непростимо — поклати глава Визит.

На етажа с играчките завариха смайващо оживление.

— Виж ги само… Аз като бях малък, тоя господинчо, Дядо Прас де, нищичко не ми носеше — изсъска ефрейтор Нобс, вперил мрачен поглед в децата. — А редовно окачах чорап преди Прасоколеда.

Свали си шлема и избърса запотеното си чело. Не беше герой, но в очите му изведнъж светна зъл блясък. В съсухрения и разкривен орган на душата му прокървя стара рана.

— Отивам да го докопам — отсече той.

Между Голямата зала и входа на Невидимия университет се помещава скромен кръгъл вестибюл, известен като Мемориала на Архиканцлер Боуел. Никой не помни защо, както никой не знае и кому е нужно там да се оставят кифличка със стафиди и един меден цент на каменен рафт всяка втора сряда. 11 11 Церемонията се спазва строго, разбира се. Ако зарежеш традициите, защото не проумяваш смисъла им, с какво ще си по-добър от презрените чужденци?

Ридкъли стоеше насред вестибюла и зяпаше тавана.

— Я се опитай да разсееш недоумението ми — подкани той властно Старшия дискусионен наставник. — Нали никога не сме канили жени за пиршеството по случай Прасоколеда?

— Разбира се, че не сме канили! — възкликна Старшият наставник. Чудеше се с какво ли гредите горе са привлекли вниманието на Архиканцлера. — Нали ще ни вкиснат празника?

— А всички прислужнички имат почивен ден до полунощ, нали?

— Много хубав обичай според мен.

Вратните прешлени на Старшия наставник вече скърцаха от непривичното упражнение.

— Тогава заради кого окачаме онази грамадна окаяна китка имел ей там?

— Ъ-ъ… Ами… Като символ.

— Да?

Старшият наставник осъзна, че обяснението е някак оскъдно. Започна да рови в прашасалия килер на общата си култура.

— Листата… те са символ на… зеленото. Пък плодчетата… на бялото. Точно така. На зеленото и на бялото. Много символично.

Изчака, но за съжаление опасенията му се сбъднаха.

— Та на какво са символ все пак?

Старшият дискусионен наставник се прокашля.

— Не съм сигурен дали трябва да са символ на нещо.

— Тъй ли… Значи може да се каже, че в този случай зеленото и бялото са символ на едно паразитиращо растение?

— Определено.

— И белият имел всъщност е символ на белия имел?

— Именно, сър.

Старшият наставник съзнаваше, че вече е с единия крак в кълчищата.

— Чудна работа — още по-замислено продължи Архиканцлерът. — Това твърдение или е толкова съдържателно, че цял живот не би ти стигнал да го разгадаеш, или е абсолютна тъпотия. Но кое е вярното?

— Може би и двете — отчаяно предположи Старшият наставник.

— А твоят коментар — безмилостно го довърши Ридкъли — е или извънредно проницателен, или безсмислено банален.

— Може би и дв…

— Не прекалявай.

Някой потропа решително на външната врата.

— Трябва да са готованците — отдъхна си Старшият наставник. — Идват всяка Прасоколеда. Знаеш ли, много ми харесва как пеят „Бели като лилии“.