Тери Пратчет - Шовинист

— Той… той тъкмо издуха кръгче дим…

— …Първата за деня, винаги прави така…

— …Сега тръгва отново… в момента вади палката изпод мишницата си, подхвърля я нагоре и я лови, така прави с меча, когато е замислен… Изглежда ми щастлив…

— Смятам, че наистина му предстои да оцени по достойнство този момент на щастие — каза мрачно Керът.

След това започна мърморенето. Шествието отново се повлече зад Ваймс. Някои от по-лесно податливите хора, които не бяха сигурни какво точно се очаква да правят, както и тези, които се бяха почерпили по-щедро с изключителното университетско шери, започнаха да търсят из джобовете си нещо за подхвърляне и ловене. В края на краищата, това беше Традиционна Церемония. А ако човек избере гледната точка, че няма да прави нещата само защото те са очевидно абсурдни, значи може да си тръгва за вкъщи начаса.

— Уморен е, това е всичко — отсъди Керът. — От дни тича наоколо да следи как върви всичко. И нощна, и дневна смяна. Знаеш, че иска да изпипа нещата сам

— Да се надяваме, че Патрицият ще му позволи да ги пипа и занапред.

— O, Негово превъзходителство не би го… Нали не би…

Сред множеството се надигаше смях. Ваймс беше започнал да подхвърля жезъла от ръка в ръка.

— Той може да подхвърли меча си така, че да се завърти три пъти във въздуха, и накрая пак го хваща…

Ваймс извърна глава. Втренчи се в нещо отдалечено. Палката издрънча по плочника и се търкулна в близката локва, без някой да й обърне внимание.

Той се втурна.

Керът продължи да го наблюдава още миг-два, после се опита да види какво беше привлякло вниманието на началника му.

— На върха на Барбикан… — извика той. — Прозореца… там има някой, нали! Извинете ме, съжалявам, извинете… — запробива си път сред тълпата.

Ваймс се превръщаше в малка фигурка в далечината, алената му пелерина се вееше след него.

— Е, и? Има достатъчно хора, които гледат парада отвисоко — учуди се Ангуа. — Какво толкова…

— Никой не бива да има там горе! — Керът се втурна да бяга, щом се освободи от тълпата. — Всичко беше заковано!

Ангуа се огледа. Всички лица бяха извърнати, за да видят уличния театър. Наблизо имаше спряла покрита кола. Тя въздъхна и заобиколи нехайно, с подозрителното изражение на пълно безгрижие. Чу се рязко поемане на дъх, слаб, но отчетливо органичен звук, приглушено изскимтяване и след това звън на меч, ударил се в земята.

Ваймс не знаеше защо тича. Шесто чувство. Случваше се, когато подсъзнанието му доловеше от ефира, че нещо лошо се кани да се случи, и нямаше време да го осмисли рационално — тогава то подаваше командата направо в гръбначния мозък и оттам на краката.

Просто нямаше как да има човек на върха на Барбиканската кула. Тя била входно укрепление на града в дните, когато Анкх-Морпорк все още не е гледал на атакуващата вражеска армия като на благоприятна търговска възможност. Някои етажи още се използваха, но по-голямата част бяха руини без стълбища помежду им или поне без такива, на които разумен човек би се доверил. От години кулата се използваше като неофициален източник на безплатен строителен материал за останалата част на града. През ветровитите нощи отгоре падаха тухли и мазилка. Дори водоливниците избягваха да ходят там.

Ваймс усещаше, че зад гърба му шумът на тълпата се усилва. Чуваха се дори викове. Един или двама души изкрещяха. Той не се обърна. Каквото и да ставаше там, Керът можеше да се погрижи за това.

Нещо го настигаше на бегом. Така би изглеждал вълк, ако предците му са били дългокосмести клачиански хрътки — едно от онези грациозни създания, целите нос и козина.

Вълкът го надмина и се втурна с подскоци през разпадналата се врата на кулата.

Когато Ваймс най-после дотича, от създанието нямаше и следа. Но не липсата му грабна вниманието на Ваймс, а много по-настоятелното присъствие на един труп, който лежеше на пода сред нападали строителни отломки и зидария.

Едно от нещата, които Ваймс непрекъснато повтаряше — тоест едно от нещата, които той повтаряше, че непрекъснато повтаря, а никой не трябва да противоречи на командващия офицер — беше, че малките детайли, незначителните подробности, които никой не би забелязал при нормални обстоятелства, сграбчват сетивата на човек и му изкрещяват: „Виж ме!“.

Във въздуха се чувстваше остатъчна миризма на подправка. И в процепа между две павета лежеше карамфилче.

Беше пет часът. Ваймс и Керът седяха в приемната на Патриция и мълчаливо се вслушваха в неритмичното тиктакане на часовника.