Тери Пратчет - Шовинист

— Това е… хмм… доста необичайно име.

— Съвсем не — меко отговори принцът, — Ахмед е много разпространено име в моята страна. — Той се наклони напред. Ваймс разпозна този жест като дипломатическата прелюдия към поверително отклонение. — Дали случайно прекрасната дама, която току-що премина покрай нас, не е вашата първа съпруга?

— Ъ-ъ-ъ, всъщност тя е всичките ми съпруги. Тоест…

— Мога ли да ви предложа двайсет камили за нея?

Ваймс отново надникна за момент в тъмните му очи, хвърли поглед към 24-каратовата усмивка на 71-часовия Ахмед и каза:

— Това е някакъв друг тест, нали?…

Принцът се поизправи, изглеждаше доволен.

— Добре казано, сър Самюъл. Наистина си ви бива. Знаете ли, господин Богис от Гилдията на крадците беше готов да приеме петнайсет.

— За госпожа Богис? — Ваймс махна с ръка пренебрежително. — Не… четири камили, може би четири камили и една коза при добро осветление. И то когато си е обръснала мустаците.

Преживящите гости се стреснаха, когато принцът избухна в смях.

— Много добре! Много добре! Някои от вашите съграждани мислят, че просто защото моите хора са открили висшата математика и как да живеем на палатка, ние сме абсолютни варвари, които си купуват жена само при вида на… да речем, на тюрбана й. Направо се удивлявам, че ми присъдиха почетно звание, като се има предвид колко безнадеждно изостанал съм аз.

— O, какво звание? — попита Ваймс.

„Нищо чудно, че човекът е дипломат. Не може да му се има доверие за стотинка, разсъждава в някакви сложни спирали и въпреки всичко е много симпатичен.“

Принцът измъкна от ръкава на робата си навит на руло документ.

— Очевидно е Docturum Adamus cum Flabello Dulci… нещо не ви е добре ли, сър Самюъл?

Ваймс съумя някак да превърне напиращия смях в учтиво покашляне.

— Не, не, нищо ми няма.

Отчаяно му се искаше да сменят темата. И за щастие успя да си намери повод:

— Защо господин Ахмед носи такъв дълъг меч на гърба си?

— Ах, вие сте полицай, нали, забелязвате подобни работи…

— Едва ли може да мине за укрито оръжие. Мечът му само дето не е по-дълъг от него самия. По-скоро той е укритият собственик…

— Мечът е церемониален. Ахмед много се тревожи, ако се налага да го оставя някъде.

— O, разбирам. И за каква точно церемония…

— А, ето ви и вас — каза Ридкъли. — Мисля, че вече се приготвихме. Сам, знаеш, че трябва да застанеш най-отпред на шествието, нали?

— Да, знам. Аз само исках да науча от Негово височество в каква точно…

— …и ако вие, Ваше височество, и вие, господине… о, богове, какъв голям меч, и вие ме последвате тука назад и заемете местата си сред почетните гости, вече ще бъдем готови за тръгване…

„Какво нещо е да имаш мислене на полицай“ — помисли Ваймс, докато тълпата от магьосници и гости се опитваше да се подреди в достопочтена и едновременно права колона зад гърба му. — „Просто защото някой се опитва да се държи приятно и да бъде учтив с тебе, ти веднага започваш да го подозираш в нещо нередно, и то без никаква друга причина освен факта, че всеки, който се държи учтиво с ченгетата, явно си е наумил нещо нередно. Разбира се, човекът е дипломат, но въпреки това… Просто се надявам да не е учил древни езици и толкова.“

Някой потупа Ваймс по рамото. Той се обърна, за да се окаже право срещу ухилената физионамия на 71-часовия Ахмед.

— А_х_о раз_х_мислите, оф_х_енди, а_х_з в_х_и да_х_вам д_х_вайсет и пет к_х_амили без проб_х_леми, — каза той, измъквайки карамфилче измежду зъбите си. — Нек_х_а д_х_а са пълни с плод слаб_х_ините ви.

И му смигна — най-двусмисления жест, който Ваймс някога беше виждал.

— Това да не е поредният… — започна, но мъжът изчезна сред тълпата. — Слабините ми да са пълни с плод? — повтори на себе си. — Мили боже!

71-часовия Ахмед отново изникна, този път зад другото му рамо, заобиколен от аромат на карамфилче.

— Ту съм т_х_ук, ту ме няма — изръмжа щастливо в ухото на Ваймс. — Принцът к_х_аза, че според него титлата, която са му присъдили, е „Док_х_тор на сладкото празнодумство“. Ма_х_ьоснически майтап, а? Леле, колко се смя_х_ме с него двамата.

След което беше вече изчезнал.

Конвивиумът беше Големият ден за Невидимия университет. Първоначално наистина беше ден за присъждане на научни степени, но с годините се разви в един вид честване на приятелската връзка между Университета и Града, в частност на факта, че хората вече не биваха превръщани в морски раковини тодкова често. В отсъствието на събитие, наподобяващо встъпването в длъжност на Лорд-Градоначалника или Тържественото откриване на заседанията на Парламента, Конвивиумът се беше оказал един от онези редки удобни случаи, в които градското население можеше на воля да се подбъзиква със своите властимащи или, ако не друго, с хората, дето обличаха тесни клинове и шантави костюми.