Тери Пратчет - Шовинист

Празникът се разрасна толкова неимоверно, че вече се провеждаше в Градската опера. Подозрителните хора — ще рече тези като Ваймс — смятаха, че е уредено така, за да има шествие. В сравнение с маститите редици от магьосници, влачещи се бавно из града в дух на гражданско разбирателство с населението, нищо не можеше по-деликатно да напомни на благоразумните хора, че не винаги е било така. „Вижте ни“, сякаш казваха магьосниците. „Някога ние управлявахме този град. Вижте нашите жезли с метални кълбета на върха си. Всеки един от тях може да нанесе изключително сериозни вреди, попаднал в грешни ръце, и е прекрасно, нали така, че в момента те са в добри ръце? Не е ли чудесно, че всички ние се разбираме толкова добре?“

Някой някога беше решил, че Командирът на Градската стража трябва да върви начело по причини от символично значение. Това не бе имало значение, защото дълги години нямаше Командир на Стражата, но вече имаше и това беше Сам Ваймс. Облечен с червена риза със идиотски бухнали ръкави, червен тесен клин, някакви раздути къси панталони, излезли от мода вероятно още когато кремъкът е бил връх на точиларската технология, тънък блестящ нагръдник и шлем с пера.

И наистина се нуждаеше от сън.

И трябваше да носи церемониалната полицейска палка-жезъл.

Той фиксира поглед върху проклетото нещо от момента, в който пристъпи извън главните порти на Невидимия университет. Снощният дъжд беше изчистил небето. Градът изпускаше пара.

Ако гледаше достатъчно втренчено жезъла, нямаше да вижда хората, които му се кикотеха отстрани.

Проблемът беше само, че трябваше да не откъсва поглед от него.

Там пишеше, върху малък потъмнял герб, който трябваше да се изтърка, за да се чете текстът, Пазителъ на Миръ на Царството.

Това леко разведряваше положението.

Пера и антични шлемове, златни еполети и хермелин…

Може би защото беше изморен или просто защото се опитваше да „изключи“ от околния свят, Ваймс в един момент се почувства сякаш беше излязъл на традиционната полицейска обиколка, с традиционните лениви мисли, блуждаещи из главата му.

Беше почти като рефлекса на Павлов 6 6 Термин, изобретен от магьосника Денефю Бут 7 , който беше открил, че чрез система от награди и наказания, може да приучи кучето да изяжда ягодовия пай, щом чуе звънеца. . Краката му го носеха, ходилата му пристъпяха, умът му превключи в работен режим. Ушите, очите и носът му се свързаха напряко с древното състояние на „подозрителното копеле“. Останалите мозъчни центрове минаха на „свободно падане“.

…Хермелин и тесни клинове… що за полицейско облекло беше това? Метална палка за самоотбрана, омазнени кожени бричове и развлачена риза, петна от кръв, за предпочитане чужда… това е екипировката… прекрасното усещане на паважа под ботушите, това беше наистина приятно изживяване…

Зад гърба му, напред и назад по редиците, пробяга объркване. Процесията забави крачка, за да влезе в ритъма на стъпките му.

Ха, Пазителъ на Миръ на Царството наистина… Бе казал на стареца, дето донесе жезъла, „Кой точно мир имаш предвид?“ Но оня като че си седеше на ушите… много глупаво нещо, помисли си тогава — късо парче дърво със сребърна топка на края… дори и редовите полицаи получаваха нормален меч, какво се очаква да прави той — да маха на хората ли?… O, богове, месеци бяха минали, откакто за последен път обиколи нормално улиците… доста хора са се събрали днес… някакъв парад ли има, що ли?…

— O, не! — промълви капитан Керът в тълпата. — Какво прави той?

Точно до него турист от Ахатовата империя произвеждаше индустриално количество снимки от иконографа си.

Командир Ваймс спря и с отнесено изражение пъхна жезъла си под мишница и бръкна под церемониалния си шлем.

Туристът погледна нагоре към Керът и учтиво го подръпна за ризата.

— Извинете, какво прави той в момента?

— Ъ-ъ — той… изважда…

— O, не… — каза Ангуа.

— …той вади церемониалния пакет пури изпод шлема си — отговори Керът. — Ох… той… той си пали една…

Туристът щракна още няколко пъти.

— Много историческа традиция?

— Паметна — промърмори Ангуа.

Тълпата потъна в мълчание. Никой не искаше да наруши концентрацията на Ваймс. Всичко наоколо беше обгърнато в избухливата напрегната тишина на хиляди хора, сдържащи дъха си.

— Какво прави сега? — попита Керът.

— Не виждаш ли? — учуди се Ангуа.

— Не и с длани на лицето си. Ох, горкият…