Тери Пратчет - Шовинист

— Какво? Моля?

— Нашият посланик ме уведоми, доколкото си спомням, че ви се е наложило да напуснете приема миналата седмица?…

Принцът беше висок мъж, а някога вероятно и много атлетичен, поне преди тържествените вечери да се преборят с него. И имаше брада. Всички клачианци си пускаха бради. Този имаше и интелигентен поглед. Смущаващо интелигентен. Ти го поглеждаш… и няколко пласта личност отвръщат на погледа ти.

— Какво? O, да. Хванахме го без проблеми.

— Добре свършена работа! Оказал е съпротива, както виждам.

Ваймс го изгледа изненадано. Принцът потупа замислено брадичката си. Ръката на Ваймс се стрелна механично към собствената му брадичка, за да изчисти оттам късче маруля.

— Ъх… да… хмм…

— Командир Ваймс винаги хваща лошите хора — отбеляза принцът.

— Е, всъщност не бих могъл да кажа, че…

— Териерът на Ветинари, така чух да ви наричат — продължи принцът. — Винаги е разгорещен в гонитбата и никога не оставя човека си да избяга.

Ваймс срещна мекия, пълен с разбиране поглед на принца.

— Предполагам, че в края на краищата всеки се оказва нечие куче — промълви немощно.

— Всъщност какво щастливо обстоятелство е това, че ви срещнах!

— Така ли?

— Тъкмо се чудех за значението на една дума, която някой от тълпата изкрещя, докато идвах насам. Ще бъдете ли така добър?

— Ъмм… ако мога…

— Струва ми се, че беше… нека да си припомня… о, да… парцалоглавец.

Погледът на принца остана закован върху лицето му.

Ваймс усети мислите си да препускат из главата му и като че взеха самостоятелно решение. Ще се обясняваме по-късно. Сега сме прекалено уморени. Точно в момента, пред този точно човек, е много по-добре да бъдеш искрен…

— Става дума за шамията на главата ви — обясни той.

— А-а, това явно е някаква местна шега?

„Той знае, разбира се! И знае, че аз знам…“

— Не. Това е оскърбление — промърмори след малко.

— О? Е, със сигурност не можем да ви държим отговорни за хорските брътвежи. — Принцът го дари с усмивка. — Но със сигурност ще ви препоръчам за повишение, ако ми се отвори удобен случай.

— Извинете?

— Заради широтата на вашите познания. Трябва да съм задал най-малко на десетина човека същия въпрос от сутринта насам и… представяте ли си? Никой не знаеше какво е „парцалоглавец“. И всички изглежда се мъчеха от лоша кашлица…

Настъпи дипломатична пауза, в която някой се изкикоти.

Ваймс премести погледа си върху другия човек, с когото не го запознаха. Беше по-нисък и по-кльощав от принца. Изпод черната шамия надничаше лицето с най-много белези, което Ваймс беше виждал през живота си. Мрежа от зараснали рани от меч ограждаше клюноподобния нос. Човекът си пускаше, естествено, брада и мустаци, но белезите по лицето му до такава степен бяха изподрали кожата му, че космите стърчаха на фъндъци под необичайни ъгли. Човекът изглеждаше, сякаш е бил уцелен в лицето от таралеж. Можеше да е на всякаква възраст. Някои от белезите изглеждаха пресни.

Иначе казано, човекът имаше такова лице, което би накарало всеки полицай по света да го арестува само като го погледне. Просто нямаше начин да не е виновен за нещо.

Той отгатна изражението на Ваймс и му се ухили. Ваймс никога не беше виждал и толкова много злато в устата на човек. Той никога не беше виждал толкова злато на едно място.

Усети се, че зяпа човека, вместо да поведе дипломатичен разговор.

— Така… Ще се опитаме ли все пак да направим нещо по тая работа с Лешп?

Принцът нехайно сви рамене.

— Пфу… Няколко квадратни мили ненаселена плодородна земя с чудесно пристанищно заливче в ненадмината стратегическа позиция? Струва ми се изключително непоследователно поведение за цивилизовани хора да воюват за нея.

И още веднъж Ваймс усети изучаващия поглед на принца да чете мислите в главата му.

„Добре, да върви всичко по дяволите.“

— Извинете, но аз не съм много добър в тоя дипломатически бизнес. Наистина ли имахте предвид това, което чух току-що да казвате?

Някой отново се изкикоти. Ваймс пак се извърна рязко към потайната брадата физиономия. Усещаше ясно миризмата, не, вонята на карамфилче.

„Мили боже, той ги дъвче смърдящите гадости…“

— А, да — сети се принцът. — Не се познавате със 71-часовия Ахмед, нали?

Ахмед отново се ухили и направи поклон.

— Офенди — произнесе той с глас като изсечен надгробен камък.

Това изглежда беше всичко. Не „71-часовия Ахмед, културен аташе“ или „71-часовия Ахмед, телохранителят ми“ или дори „71-часовия Ахмед, мобилен сейф и убиец на молци“. Очевидно Ваймс трябваше да направи следващия ход.