Тери Пратчет - Шовинист

Точно в този момент обаче господин Ариф хлопна господин Джексън с веслото си по главата.

— Ъхх? Какво?

Ваймс отвори само едно око — толкова беше по силите му. Насреща му се откри ужасяваща гледка.

„…Прочетох му правата, при което, той ми каза, «ах, ти ченге». Сржнт Детритус тогава му отправи предупреждение, на което той отговори, оххх…“

„Вероятно има много неща, които не мога да върша добре — помисли си Ваймс, — но поне не смятам пунктуацията на изречението за игра на рулетка…“

Той отмести главата си по-далечко от дърварската граматика на Керът. Купчината хартии се разклати застрашително под него.

Бюрото на Ваймс беше станало пословично. Някога върху него имаше купчини хартия, но те се бяха съборили, както купчините хартия обикновено правят, и бяха образували плътен слой, който започваше да се превръща в нещо като торф. Говореше се, че някъде отдолу има дори чинии и недовършени вечери. Никой нямаше желание да проверява достоверността на легендите. Някои хора се кълняха, че са чули нещо да се движи.

Някой учтиво се покашля. Ваймс отново помести глава и погледна право в широкото розово лице на Уиликинс, иконома на лейди Сибил. Също и негов иконом на практика, въпреки че Ваймс мразеше да мисли за него по този начин.

— Мисля, че ще е по-добре сега да сме малко по-пъргави, сър Самюъл. Донесох ви парадната униформа. Нещата ви за бръснене са до легена.

— Какво? Какво?

— Следва да сте пред Университета след половин час. Лейди Сибил благоволи да ми напомни, че ако не сте там в уреченото време, ще използва вашите тънки черва вместо градински маркуч, сър.

— Усмихваше ли се, като го каза? — смънка Ваймс, залитайки по посока на димящия леген на поставката за миене.

— Съвсем леко, сър.

— O, богове…

— Именно, сър.

Ваймс направи опит да се избръсне, докато зад гърба му Уиликинс четкаше и полираше. Навън градският часовник започна да отброява десет.

„Трябва да е било почти четири, когато се върнах тука — мислеше си Ваймс. — Струва ми се, че чух как се сменя стражата в осем сутринта, след това ми оставаше само да се оправя с разходите на Ноби, а това си е висша математика, ако изобщо е възможно…“

Опита прозявка, докато се бръснеше, което не е добра идея.

— По дяволите!

— Веднага ще ви донеса салфетки, сър.

Уиликинс дори не се озърна.

Докато Ваймс се оплакваше от драскотината на бузата си, икономът продължи:

— Сър, бих искал да използвам отдалата ми се възможност да повдигна един въпрос от известна важност…

— Да?

Със замъглени очи Ваймс посегна към пурпурните си впити панталони, които изглежда представляваха съществена част от парадната униформа.

— За съжаление, сър, страхувам се, че ми се налага да поискам разрешение да напусна. Искам да се запиша в Цветните.

— Кои цветни, Уиликинс? — Ваймс оглеждаше подозрително ризата с бухнали ръкави. Това, което ушите му бяха чули, стигна и до мозъка. — Искаш да се запишеш доброволец?

— Казват, че трябва да дадем добър урок на Клач, сър. А един потомък на рода Уиликинс никога не се ослушва, когато страната му го призовава. Мисля, че Тежката пехота на лорд Вентури е точно като за мене. Те специално имат привлекателна униформа в червено и бяло, сър. Обточена със златни ширити.

Ваймс нахлузи ботушите си.

— Ти имаш ли някаква военна подготовка?

— O, не, сър. Но се уча бързо, сър и освен това имам известен опит с ножа за обезкостяване.

Лицето на иконома излъчваше патриотична готовност.

— Опит върху пуйки и… — подсказа Ваймс.

— Да, сър — потвърди Уиликинс, докато забърсваше невидима прашинка от церемониалния шлем.

— И смяташ да се сражаваш с крещящите орди в Клач?

— Ако се наложи, сър. Мисля, че вече е полиран както трябва, сър.

— Много песъчливо място, казват.

— Наистина, сър — съгласи се Уиликинс, докато нагласяше ремъка на шлема под брадичката на Ваймс.

— И скалисто. Много скалисто. Направо купища от скали. И прашно.

— Много сушаво на места, сър. Вярвам, че сте прав.

— И в тази земя на прах с пясъчен цвят, скали с пясъчен цвят и пясък с пясъчен цвят, ти, Уиликинс, ще маршируваш натоварен с познанията си в областта на готварските пособия и с червено-бялата си униформа?

— Със златна бродерия, сър. — Уиликинс вирна брадичка. — Да, сър. Щом се налага.

— И не виждаш ли нещо нередно в цялата тази картинка?

— Сър?

— Ох, няма значение. — Ваймс се прозя. — Добре тогава. Ще ни липсваш, Уиликинс.