Тери Пратчет - Шовинист

— За какво? Ние не сме във война с никого. Ха! Но може би ще влезем във война, за да защитим някакъв проклет остров, който би бил полезен само в случай, че влезем във война. Нали!

— O, негово благородие днес ще уреди нещата. Уверен съм, че ако хората седнат на масата на преговори, водени от добра воля, няма проблем, който не може да бъде решен — изрече бодро Керът.

„Той наистина е уверен“ — помисли си мрачно Ваймс.

— Какво знаеш за Клач?

— Четох малко, сър.

— Много песъчливо място, казват.

— Да, сър. Очевидно.

Някъде напред се разнесе трясък, последван от писък. Ченгетата бяха добри в разпознаването на писъци. За познавача имаше цяла планина разлика между „Пиян съм, настъпих си пръстите и не мога да стана“ и „Пази се! Той държи нож!“.

Двамата с Керът се затичаха.

Светлина извираше откъм тясна пресечка. Тежки стъпки се отдалечиха в тъмнината.

Светлината мъждукаше иззад разбития прозорец на магазина. Ваймс се препъна в прага, смъкна подгизналата си пелерина и я хвърли върху пожара в средата на помещението. Чу се съскане, последвано от мирис на изгоряла кожа.

Ваймс отстъпи крачка и се опита да проумее къде, по дяволите, беше попаднал.

Някакви хора се взираха в него. Объркан, мозъкът му най-после снади фактите: тюрбанът, брадата, украшенията на жената…

— _Откъде дойде тоя? И какъв всъщност е тоз човек?_

— Ъ-ъ… добро утро? — каза Ваймс. — Изглежда сте имали неприятен инцидент?

Предпазливо повдигна пелерината си от земята. Строшена бутилка лежеше сред локва от цвъртящо олио. Ваймс погледна към счупения прозорец.

— Ох!

Останалите двама души бяха момче, високо почти колкото баща си, и малко момиченце, което се опитваше да се скрие зад майка си.

Ваймс почувства как стомахът му се налива с олово. Керът се появи на прага.

— Изпуснах ги — доложи стегнато той. — Бяха трима, струва ми се. Нищо не можах да видя в тоя дъжд… О, вие ли сте, господин Гориф. Какво се е случило?

— _Капитан Керът! Някой хвърли горяща бутилка през прозореца ми и след това този просяк се втурна и загаси огъня!_

— Какво каза той? А ти какво каза? — попита Ваймс. — Да не говориш клачиански?

— Не го говоря много добре — скромно отговори Керът. — Тези звуци, дето се произнасят със задната част на гръкляна, просто не ги…

— Но… разбираш ли какво ти казва той?

— O, да. Той тъкмо ви благодари сърдечно, между другото. Всичко е наред, господин Гориф. Той е полицай.

— Но ти приказваш…

Керът коленичи да огледа строшената бутилка.

— Знаете как стават тия неща. Като наминава човек редовно оттука за горещо кравайче през нощната смяна и полека си намира приказка с хората. Вероятно и вие сте закачил по някоя случайна дума, сър.

— Да… виндалу 3 3 Индийска яхния. може би, но…

— Било е запалителна бомба, сър.

— Виждам, капитане.

— Това е много лошо. Кой ли би могъл да измайстори подобно нещо?

— Точно в този момент ли? Около половината град, бих казал.

Той погледна безпомощно към Гориф. Смътно го разпознаваше. Всички те бяха просто… лица. Обикновено се намираха на другия край на протегнати ръце, подаващи му порция къри или кебаб. По някой път момчето продаваше в магазинчето. Те отваряха рано сутринта и затваряха много късно през нощта — когато улиците се владееха от хлебарите, крадците и стражата.

Ваймс познаваше мястото като „Народни манджи“. Ноби беше обяснил, че Гориф е търсел име, което да е обикновено, ежедневно, ясно и е разпитвал хората, докато не открил такова, което да му хареса.

— Ъ-ъ… кажи му… кажи му, че ти ще останеш тука, а аз ще се върна до участъка и ще изпратя някого да те смени.

— Благодаря — обади се Гориф.

— O, вие разби… — Ваймс се почувства идиот. — Разбира се, че разбирате, вие трябва да сте живял тука вече колко… пет, шест години?

— Десет години, сър.

— Наистина ли? — попита Ваймс с маниакална нотка в гласа. — Толкова дълго? А стига, бе! Господи боже… е, аз по-добре да тръгвам… Довиждане на всички…

Той забърза навън под дъжда.

„Минавал съм оттука години наред“ — мислеше си, докато цапаше из локвите в тъмнината. — „И знам как да кажа «виндалу». И… «корма» ли беше?… Керът няма и пет минути откак е тука, а вече гърголи езика им като да му е роден.“

„Мили боже, аз мога да се оправям някак си с джуджешкия и да кажа най-малкото «Хвърли веднага тая скала, щото си арестуван!» на тролски, но…“

Когато нахлу в участъка, водата още се стичаше от него. Фред Колън дремеше кротко на бюрото си. В името на старото им познанство Ваймс беше по-шумен от нужното, докато сваляше пелерината си. Когато се извърна официално, сержантът вече стоеше мирно.