Тери Пратчет - Шовинист

— Единственото, което ми хрумва като възможност — каза тя внимателно, — е че жените често намират за привлекателни мъже, които ги разсмиват.

Ноби се поразведри.

— Наистина ли? Имам сериозни шансове в такъв случай.

— Чудесно.

— Хората ми се смеят през цялото време.

Високо над тях, напълно пренебрегнал факта, че дъждът го мокреше до кости, Ози Брънт провери още веднъж промазания плат, в който беше увит лъка му, и се приготви за дълго чакане.

Дъждът беше приятел на ченгетата. Тази вечер хората се подготвяха основно за престъпления на закрито.

Ваймс се беше прислонил на завет до един от фонтаните на площад Сатор. Фонтаните не работеха от години, но въпреки това той се чувстваше също толкова мокър, сякаш беше застанал точно под струите. Никога досега не му се беше случвало да го вали хоризонтален дъжд.

Наоколо беше пусто. Капките дъжд маршируваха по площада като… като армия.

Това беше спомен от детството му. Странно как тези спомени се спотайват в тъмните пресечки на мозъка и внезапно ти се нахвърлят при случай.

Дъжд се изсипваше над водата…

А, да… Като малък той си представяше, че дъждовните капки, които се разбиваха в придошлите канавки, са всъщност войници. Милиони войници. А мехурчетата, които понякога плуваха по повърхността на водата, са конниците.

В момента не му идваше на ум какво трябваше да представляват случайно срещнатите умрели кучета. Вероятно някакъв вид обсадно оръдие.

Водата се стичаше по пелерината му и се завихряше около ботушите му. Когато се опита да си запали пура, дъждът угаси клечката кибрит, но и без това струите от шлема му намокриха пурата. Той се ухили в нощта.

Беше — временно — щастлив човек. Беше премръзнал, мокър и сам, опитваше се да се предпази от свирепата буря в три часа сутринта. Бе прекарал едни от най-приятните си нощи точно по този начин. Във време като това човек може просто… да прегърби малко рамене ето така и като приведе глава, се превръща в нещо като колибка от топлина и спокойствие, дъждът барабани по шлема, а мозъкът тиктака отдолу, подреждайки света…

Точно като в онези дни, когато никой не го беше еня за Стражата и човек преди всичко трябваше да внимава да не си навлича неприятности на главата. Дни, в които нямаше толкова много работа за вършене.

Но всъщност тогава имаше работа за вършене, каза един вътрешен глас. Ти просто не я вършеше.

Ваймс чувстваше церемониалния жезъл да тежи в специалния джоб, дето Сибил лично му го беше пришила към бричовете. Защо е просто парче дърво, чудеше се, когато най-после успя да го измъкне. Защо не е меч, например? Това е символ на властта. И изведнъж разбра защо жезълът никога не би могъл да бъде меч…

— Хей ти, добри ми гражданино! Мога ли да запитам по каква работа си навън в тази свежа утрин?

Той се втренчи в мрака. Полицейски фенер се приближаваше към него, обкръжен от воден ореол. „Хей ти, добри ми гражданино…“ Само един човек на света можеше да произнесе подобно нещо и да си вярва при това.

— Аз съм, капитане.

Светлият ореол огря мокрото лице на капитан Керът. Младият мъж козирува тържествено. „В три часа сутринта, по дяволите!“ Това би изтръгнало сълзи на умиление от очите и на най-психясалия сержант.

— Сър, какво правите навън?

— Просто исках да… проверя как е… из града.

— Можехте да оставите тая работа на мене, сър. Делегирането на функции е ключът към успешното командване.

— Сериозно? — каза кисело Ваймс. — Да не повярваш — и цял живот да живееш, пак ще имаш какво да научиш.

„А ти със сигурност живееш и се учиш“, добави наум. И беше почти уверен, че мисълта му е тъпа и гадна.

— Тъкмо свършвахме, сър. Проверихме всички необитаеми сгради. По трасето ще разпределим един допълнителен полицейски отряд. И водоливниците ще бъдат на висота толкова, колкото е възможно. Знаете колко са добри в наблюдаването.

— Водоливниците? Аз си мислех, че разполагаме само с полицай Чучур Долен…

— Сега имаме и полицай Надфронтон, сър.

— Пак ли един от твоите?

— Един от нашите, сър. Вие подписахте…

— Да, да, сигурно. По дяволите!

Силен порив на вятъра подхвана водата, която шуртеше от улук наблизо, и я изля право във врата на Ваймс.

— Казаха, че новият остров е объркал нещо въздушните течения — сподели Керът.

— Не само теченията — отговори Ваймс. — Ужасно голяма врява се вдигна за няколко квадратни мили нанос и древни руини! Кого го е грижа!

— Говори се, че островът бил стратегически важен — каза Керът, влизайки в крачка с Ваймс.