Тери Пратчет - Шовинист

— Но как са постъпили тука?

— По обичайния начин, сър. Заклеват се, всеки получава шлем…

— Ха, ами че това е Редж Шу! Та той е зомби! Разпада се на части през цялото време!

— Много значима фигура в общността на неумрелите, сър.

— Добре, ами той как постъпи в Стражата?

— Дойде миналата седмица в Двора да се оплаче, че Стражата тормозела някакви караконджоли. Държеше се много, хмм, необуздано, сър. Затова го убедих, че Стражата се нуждае от експертното му мнение — и той постъпи при нас.

— И вече няма оплаквания?

— O, удвоиха се, сър. И все са от страна на неумрелите, сър, и всичките са срещу господин Шу. Интересно, наистина.

Ваймс се вторачи в капитана.

— Той е много огорчен от факта, сър. Установил, че неумрелите просто не желаят да разберат трудностите на полицейската работа в едно мулти-витално общество, сър.

„Мили боже, точно каквото аз бих направил. Но аз бих го сторил, защото не съм добър човек. Керът е добър, той направо заслужава медал за това, със сигурност не би могъл…“

И Ваймс почувства, че никога няма да го разбере. Някъде зад невинното изражение в погледа на Керът имаше залостена стоманена врата.

— Ти го записа, така ли?

— Не, сър. Вие, сър. Вие подписахте заповедта му за назначаване и ведомостта за снаряжението, и нареждането за настаняване, сър.

Ваймс получи ново видение на прекалено много документи, подписани в суматохата. Но трябва да ги е подписал и те се нуждаеха от хора, това си беше истина. Просто му се струваше, че все пак той следва да е човекът, който…

— Сър, всеки с ранг от сержант нагоре има право да вербува нови попълнения. — Керът сякаш четеше мислите му. — Има го в Правилника. Страница двайсет и две, сър. Точно под лекето от чай.

— И ти си вербувал… колко точно?

— O, само един или двама. Все още нямаме достатъчно работна ръка, сър.

— Сигурно, щом сме взели Редж. Неговите ръце падат непрекъснато.

— Смятате ли да говорите пред хората, сър?

Ваймс погледна насъбралото се… хмм, множество. Нямаше друга подходяща дума. Е, имаше доста други думи, но нямаше да е учтиво да ги използва.

Високи, ниски, дебели — тролове, още с лишеите си по тях, брадати джуджета, натрапващото се керамично присъствие на голема Дорфл, неумрели… той и досега не беше убеден дали това понятие включва ефрейтор Ангуа, много интелигентно момиче и много полезен върколак, когато се наложи. Бездомни и безпризорни, както Колън беше казал веднъж. Бездомници и проклети безпризорници, защото нормалните хора не ставаха ченгета.

Формално всички носеха униформа, с изключение на факта, че никой не носеше еднаква униформа с останалите. Всеки нов полицай просто го изпращаха долу в оръжейницата да си избере каквото му е по мярка и резултатът беше подвижна историческа изложба: „Смешните шлемове през вековете“.

— Ъ-ъ… дами и господа… — започна Ваймс.

— Тишина, моля, и слушайте Командир Ваймс! — изрева Керът.

Ваймс срещна погледа на Ангуа, която се подпираше на стената. Тя безпомощно подбели очи.

— Да, добре, благодаря ти, капитане.

Ваймс се обърна отново към строения в боен ред цвят на Анкх-Морпорк. Отвори уста. Вторачи се. Стисна устни с изключение на дясното ъгълче. И процеди през това ъгълче:

— Каква е оная дребна буца на главата на полицай Кремъчко?

— Това е стажант-полицай Бъги Суайърс, сър. Той обича да има добър изглед.

— Той е гном.

— Точно така, сър!

— Още един от твоите ли?

— От нашите, сър — отговори Керът отново с укорния си тон. — Да, сър. В участъка на Улицата на чревцата е от миналата седмица.

— O, богове… — промърмори Ваймс.

Бъги Суайърс улови погледа му и отдаде чест. Той беше пет инча висок.

Ваймс повъзстанови психическото си равновесие. Значи — дълги и къси, и високи… бездомни и безпризорни — всички ние.

— Не смятам да ви задържам дълго — каза той. — Всички ме познавате… така де, повечето от вас ме познават — добави той, хвърляйки кос поглед на Керът. — И знаете, че аз не съм много по речите. Но съм сигурен, че всички сте забелязали как тая работа с Лешп разбуни хората. Вървят много приказки за война. Тя не е наша работа. Войната е работа на войниците. Нашата работа, струва ми се, е да пазим мира. Искам да ви покажа този…

Той отстъпи крачка назах и извади със замах нещо от джоба си. Или това поне беше първоначалното му намерение. Чу се звук от разпрано, сякаш някаква част от бельото му се съдра.

— По дяволите… ох…

Той вдигна нависоко блестящ жезъл от черно дърво, като остави разпарцаливения си джоб да виси. На върха на жезъла имаше сребърен герб. Полицаите се приведоха напред, за да го видят по-добре.