Тери Пратчет - Шовинист

— Ние го направихме! — изпищя някой.

— …ама го е сторила жена…

— _Ние го направихме!_ — Този път гласът беше доста по-висок. — Сега може ли вече да излезем?

Керът се изправи и вдигна мегафона.

— Господа, бихте ли излезли с високо вдигнати ръце?

— Шегуваш ли се? — изхленчи някой в съпровод от ново гърлено ръмжене.

— Добре, поне дръжте ръцете си където мога да ги виждам.

— Разчитай на това, господине!

Четирима мъже се запрепъваха към улицата. Бризът развяваше съдраните им дрехи. Този, който очеввдно беше водачът им, насочи гневен показалец назад към портата, докато Керът крачеше към тях.

— Трябва да обвините собственика на това място! Отглеждането на диви животни като онова там, дето беше в сейфа му, е истински позор! Ние нахлухме абсолютно мирно, а то се нахвърли върху нас без каквато и да е причина!

— Но вие стреляхте по полицай Шу — отговори Керът.

— Само за сплашване! Само за сплашване!

Полицай Шу посочи стрелата, която още стърчеше от нагръдника му.

— Ей тука ме улучиха! — оплака се той. — Трябва да се завари, а ние сами си плащаме за поправката на снаряжението. Ще остане белег, знаете, каквото и да го правя.

Ужасените погледи на крадците се вторачиха в шевовете по врата и китките му, постепенно в главите им просветна мисълта, че макар човешката раса да съдържа разнообразие от цветове, твърде малко измежду живите хора са сивкави с оттенък на зелено.

— А, ама ти си зомби!

— Така-така! Гавра с труп, а! — отговори остро полицай Шу.

— И освен това взехте ефрейтор Ангуа за заложник. Една дама.

Гласът на Керът звучеше твърде учтиво, но загатваше, че някъде наблизо гори фитил и би било много добра идея да не изчакват огънят да стигне до бурето.

— Да… нещо такова… но тя трябва да е избягала някъде, когато това същество ни връхлетя…

— Искате да кажете, че сте я зарязали вътре? — каза Керът, все още много меко.

Мъжете се свлякоха на колене. Главатарят им протегна умолително ръце.

— Моля ви! Ние сме само прости крадци и обирджии! Ние не сме лоши хора!

Керът кимна към Шу.

— Отведи ги в Двора, полицай!

— Слушам! — каза Редж. С многозначителен поглед зареди арбалета си. — Благодарение на вас съм вътре с десет долара. По-добре не се опитвайте да бягате!

— Не, сър! Не и ние, сър!

Керът се засуети из сумрачната сграда. Ужасени физиономии надничаха от вратите. Той им се усмихна окуражително, докато крачеше към стаята със сейфа.

Ефрейтор Ангуа тъкмо приглаждаше униформата си.

— Преди да кажеш каквото и да е — не съм ухапала никого — бързо започна тя, когато той се появи. — Никакви рани на месо. Само им съдрах гащите. И не беше цвете за мирисане, трябва да отбележа.

Иззад рамката на вратата надникна уплашено лице.

— O, господин Вортин — каза Керът. — Надявам се да установите, че всичко е наред. Изглежда те са захвърлили всичко заграбено, преди да побягнат.

Търговецът на диаманти го изгледа удивено.

— Но те бяха взели заложник…

— Те обясниха, че е било грешка от тяхна страна — отговори Керът.

— И… и се чуваше ръмжене… сякаш е влязал вълк…

— Е, вие знаете как е, когато крадците се чувстват притиснати на тясно…

Не беше никакво обяснение, но тъй като тонът подсказваше обратното, господин Вортин го прие като такова за цели пет минути след като Керът и Ангуа вече си бяха отишли.

— Е, чудесно като за начало на работния ден — подхвърли Керът.

— Благодаря, да, не ме нараниха — отговори Ангуа.

— Човек се чувства полезен на обществото, някак си.

— Само ми развалиха прическата и още една блуза отиде по дяволите.

— Много добре!

— Понякога изпитвам подозрение, че не слушаш нищичко от това, което говоря.

— Радвам се да го чуя — увери я Керът.

Цялата Стража се събираше. Ваймс погледна надолу към морето от лица.

„Господи, колко хора имаме сега? Преди години Стражата се броеше на пръстите на ръката на кьорав касапин, а сега…“

И още се стичаха насам!

Той се наклони към капитан Керът.

— Какви са всичките тия хора?

— Полицаи, сър. Вие сте ги назначавал.

— Така ли съм направил? Че аз дори не съм виждал някои от тях!

— Вие парафирахте документите им, сър. И всеки месец подписвате ведомостта за заплатите им. Евентуално…

В гласа му се чувстваше повей на критичност. Подходът на Ваймс към канцеларската работа се състоеше в това да не я докосва, докато някой не се развика за нещо, но дори и тогава винаги се намираше кой да му помогне да се ориентира в нещата.