Тери Пратчет - Шовинист

— Дъвка, господине.

— Донесъл ли си достатъчно за всички?

— Не, господине.

— Тогава я извади, ето там има едно хубаво кошче. Сега, хайде… Гевин, какво е това в ръкава ти?

Известният като Чувала Гев дори не си направи труда да спори.

— Т’ва е нож, господин Керът.

— И се обзалагам, че си донесъл достатъчно за всички, нали?

— Ами да, господине.

Чувала се ухили. Той беше на десет години.

— Хайде, остави ги в купчината при другите…

Полицай Шу надникна иззад стената в пълен потрес. На широката алея се бяха събрали около петдесет младежи. На средна възраст, измерена в години — около единадесет. На средна възраст, измерена в цинизъм и преднамерена злоба: около 163. Анкх-морпоркският футбол нямаше врати в нормалния смисъл, но въпреки това две бяха направени във всеки край на алеята, съгласно стария, издържал на времето начин — от струпани на купчинки вещи на мястото на гредите.

Две купчинки — една от ножове и една от тъпи инструменти.

В центъра на групата момчета, облечени в цветовете на две от най-гадните улични банди, капитан Керът тупкаше един надут свински мехур.

Полицай Шу се поколеба дали не следва да му се притече на помощ, но човекът изглежда се справяше с лекота.

— Ъ-ъ, капитане? — осмели се той.

— O, здравей, Редж! Ние тъкмо започвахме приятелска игра на футбол. Това е полицай Шу, момчета.

Петдесет чифта очи сякаш процедиха: „Ще те запомним, ченге.“

Редж заобиколи стената и очите забелязаха стрелата, която пронизваше нагръдника му и се подаваше няколко инча откъм гърба му.

— Възникна малка неприятност, сър. Мислех си, че е по-добре да ви уведомя. Взели са и заложник…

— Идвам веднага. Окей, момчета, ще трябва да ме извините. Играйте помежду си, става ли? И очаквам да ви видя всичките във вторник на спявката с пържени наденички.

— Ъхъ, господине — каза Артистичния Топуз.

— И ще помолим ефрейтор Ангуа да ви научи как се вие край лагерен огън.

— Да, върхът — каза Чувала.

— А сега, какво трябва да направим, преди да се разделим? — подкани Керът.

Скатовете и Мохоките се спогледаха срамежливо. Обикновено се изнервяха от дреболии. Да покажеш страх при каквито и да е обстоятелства се смяташе за недопустимо. Но под каквито и кланови правила да бяха отраснали, никое от тях не предполагаше появата на някой като Керът.

С изражения от типа „Ще-те-убия-само-да-си-казал-на-някого“, те вдигнаха палците на ръцете си на нивото на ушите и извикаха хорово:

— Уиб-уиб-уиб.

— Уоб-уоб-уоб — отвърна сърдечно Керът. — Окей, Редж, хайде да тръгваме.

— Как го правите това, капитане? — попита полицай Шу, когато се отдалечиха достатъчно.

— O, само си вдигаш палците. Но е задължително да не казваш на никого, защото това е наш таен знак.

— Но те са едни дребни главорези, капитане! Малолетни убийци! Злодеи!

— Да, малко са безочливи, но всъщност отвътре са прекрасни момчета, ако човек успее да ги опознае…

— Чувал съм, че те никога никому не са дали време да ги опознае! Господин Ваймс знае ли, че се занимавате с това?

— В известен смисъл — да. Казах му, че искам да организирам клуб за уличните деца и той каза, че това е чудесна идея, особено ако им организирам летен лагер на ръба на някоя много стръмна и по-ветровита скала. Но той винаги си говори така. Сигурен съм, че никога не го мисли наистина. Къде са тези заложници?

— Пак е при Вортин, капитане. Но… този път е по-лошо от обикновено…

Зад тях Скатовете и Мохоките се гледаха войнствено. След това всеки прибра оръжията си и се отдалечи предпазливо. Не че не искаме да се бием, сякаш казваха те. Просто сега имаме някои по-важни неща за вършене, така че ще си ходим, за да видим какви точно бяха те.

На доковете беше доста тихо — липсваха обичайните викове и общи брътвежи. Хората бяха прекалено заети да обмислят как да изкарат повече пари.

Сержант Колън и ефрейтор Нобс, облегнати на камара греди, гледаха как един човек изключително внимателно изписва името „Гордостта на Анкх-Морпорк“ на носа на близкия кораб. В един момент човекът установи, че е изпуснал „о“-то и полицаите лениво се наслаждаваха на реакцията му.

— Бил ли си по море, сержант? — попита Ноби.

— Ха! Не и човек като мене! — отговори Колън. — Не си падам да лъскам мачтата, момче, от мене да го знаеш.

— О-о, никога! — каза Ноби. — Никога не съм лъскал никакви мачти.

— Естествено!

— Винаги съм бил много чистоплътен в този смисъл.

— Пък и не знаеш какво точно означава да лъскаш мачтата, нали?