Тери Пратчет - Шовинист

— Клачианска важна клечка ще пристига тук? — промърмори Ваймс. — Никой не ме е уведомил!

— Може и да ви изглежда някак странно, сър Самюъл, но аз от време на време съумявам да управлявам града за по няколко минути и без вашите съвети и напътствия.

— Ами всичките тези антиклачиански настроения…

— Оня наистина е гаден мазник — прошепна лорд Ръждьо на господин Богис с особения аристократичен шепот, който кара покривните греди да потреперват. — Това си е чиста обида — да ни го изпращат тука!

— Ваймс, сигурен съм, че ще направите нужното улиците да са безопасни за пешеходци — каза остро Патрицият. — Знам, че подобни неща за вас са въпрос на чест. Официално той пристига, защото магьосниците са го поканили на голяма церемония по награждаването му. Присъждат му почетен докторат или нещо подобно. Последван от един от техните обеди. Обичам да преговарям с хората, след като преподавателите от Невидимия университет са ги канили на обяд. След това те се стараят да извършват колкото е възможно по-малко движения и са съгласни практически на всичко, само и само да получат малко сода бикарбонат с чаша вода. Така че, господа… ако бихте ме извинили…

Лордовете и градските първенци се разотидоха сами или по двойки, като разговаряха тихо.

Патрицият подреди книжата пред себе си, прокарвайки кокалест пръст по дължината на всеки ръб на купчинката. После погледна нагоре.

— Правиш ми сянка, Командир Ваймс.

— Вие не смятате наистина да им разрешите да възстановят военната повинност, нали?

— Абсолютно никакъв закон не го забранява, Ваймс. И ще си имат занимание. Всеки благородник е в правото си, дори, ако не се лъжа, е задължен, да възправи своите мъже срещу врага, когато интересите на града го изискват. И, разбира се, всеки гражданин е в правото си да носи оръжие. Имай това предвид, моля те.

— Да носят оръжие е едно нещо. Но съвсем друго е да го размахват и да си играят на войници. — Ваймс опря юмруци о масата и се приведе напред. — Струва ми се, че точно сега оттатък в Клач група идиоти са се събрали и правят абсолютно същото като нас. Тъкмо в момента казват на Серифа си: „Време е да поставим на мястото им онези анкх-морпоркски дяволи, офенди“. Когато всички тичат насам-натам с оръжие в ръка и говорят тъпи неща за война, лесно стават инциденти. Бил ли сте някога в кръчма, където всички са въоръжени? O, отначало са съвсем учтиви, уверявам ви, но след това някой задник отпива от погрешна халба или прибира чуждо ресто и докато се усетиш, носът ти вече плува в чашата ти.

Патрицият се вторачи в юмруците, докато Ваймс не ги отмести от масата.

— Ваймс, ще присъстваш на магьосническия Конвивиум утре. Изпратих ти бележка.

— Аз никога… — Споменът за купчини непрочетени бумаги предателски изплува от съзнанието на Ваймс. — Аха…

— Командирът на Стражата предвожда шествието в пълна парадна униформа. Това е древен обичай.

— Аз? Да ходя начело на всички?

— Именно. Много е… гражданско. Сигурен съм, че ще откликнеш. Демонстрация на дружеския съюз между Университета и гражданското управление. А той, бих казал, се състои в това те да обещаят да не изпълняват нищо, за което ги помолим, при условие, че ние обещаем да не ги молим за нищо. Във всеки случай, това е твое задължение. Традицията го повелява. И лейди Сибил се съгласи да направи нужното, за да бъдеш там със свежо бодро утринно лице.

Ваймс пое дълбоко дъх.

— Говорил сте със съпругата ми?

— Разбира се. Тя много се гордее с теб. Тя вярва, че си способен на велики дела, Ваймс. Вероятно ти е голяма подкрепа.

— Ами, аз… да…

— Прекрасно. O, само още едно нещо, Ваймс. Аз имам вече съгласието на Убийците и Крадците по този въпрос, но за да покрием всички възможности… Ще го сметна за лична услуга, ако се погрижиш никой да не хвърля яйца или други предмети по принца. Подобни неща неизвестно защо винаги разстройват хората.

Двата лагера внимателно се наблюдаваха. Бяха отдавнашни врагове. Бяха мерили сили безброй пъти, бяха вкусвали както горчивината на поражението и сладостта на победата, така и пръстта в кварталните градинки. Но тази среща щеше да надхвърли всичко.

Кокалчета побеляха. Подковани ботуши проскърцаха от нетърпение.

Капитан Керът тупна веднъж-дваж топката.

— Чудесно, момчета, дайте да опитаме още един път, става ли? И вече без магарешки номера. Уилям, какво ядеш?

Артистичния Топуз се начумери. Никой не знаеше неговото име. Децата, с които беше отрасъл, не го знаеха. Майка му, ако някога изобщо я откриеше, вероятно нямаше да знае името му. Но Керът го беше научил по някакъв начин. Ако някой друг го наречеше „Уилям“, този някой вероятно щеше да търси ухото си. В устата, навярно.