Тери Пратчет - Шовинист

— Чух клачианците да претендират, че всъщност е бил един от техните рибари — подчерта Ветинари.

Устните на Ваймс помръдваха. „…да видим сега — Acquiris…“

— „Придобиваш каквото докопаш“? — произнесе на глас той.

— Не възнамеряваме да се доверяваме на думите им, нали? — Въртел пусна репликата покрай ушите си. — Извинете ме, милорд, но аз не мога да повярвам, че пасмина крадци с пешкири на главите ще нареждат на гордия Анкх-Морпорк какво да прави.

— Но не, разбира се! Дошло е вече времето Джони Клачианеца да получи един хубав урок — натърти лорд Селачии. — Само си спомнете оная история със зелките от миналата година! Отказаха да приемат цели десет шлепа зеле!

— А всички знаят, че гъсениците само подобряват вкуса — промълви повече или по-малко на себе си Ваймс.

Патрицият го стрелна с поглед.

— Това е вярно! — потвърди Селачии. — Качествени здравословни белтъчини! И само си спомнете неприятностите, които капитан Дженкинс си имаше с оня товар овнешко. За малко да го вкарат в затвора. В клачиански затвор!

— Ми да! Месото става най-вкусно, когато позеленее — подсказа Ваймс.

— Не е като да му усещат вкуса под всичкото това къри — намеси се Бърли. — Бях един път на вечеря в тяхното посолство и знаете ли какво ме накараха да ям? Овнешки…

— Извинете, господа, — надигна се Ваймс. — Някои спешни дела ме зоват.

Той кимна на Патриция и забързано напусна стаята. Затвори внимателно вратата след себе си и пое дълбоко глътка свеж въздух, въпреки че точно в момента с радост би се инхалирал и в тоалетна.

Ефрейтор Дребнодупе застана мирно и го загледа с очакване. До краката й се намираше голяма кутия, която умиротворително гугукаше.

— Нещо става! Изтичай до… искам да кажа, прати гълъб до Двора.

— Да, сър?

— Всички дежурства се прекратяват, считано от този момент и искам да видя всички стражници — чу ли, всички! — в Двора, да речем, в шест следобед.

— Добре, сър. Това означава да пусна втори гълъб, освен ако не успея да го напиша достатъчно дребничко.

Дребнодупе излезе забързано.

Ваймс погледна през прозореца. Около двореца винаги имаше оживление, но днес беше… не толкова тълпа, а хора, които се мотаят наоколо. И като че чакат нещо да се случи.

Клач. Всеки го знаеше.

Детритус беше прав. Можеше дори да чуе отскачането на малките камъчета по склона. Въпросът не опираше само до рибарите, дето се сдърпали, ами до стотици години на… Все едно двама едри мъже се мъчат да се сместят в малка стаичка, опитват се да бъдат учтиви един с друг, докато на единия от тях му се наложи да се протегне и малко по-късно двамата вече трошат мебелите.

Но това не можеше да се случи, нали? Според слуховете настоящият Сериф беше компетентен мъж, повече загрижен да умиротворява свадливите покрайнини на собствената си империя, отколкото да напада съседите си. А и в Анкх-Морпорк живееха клачианци, за бога! Клачианци, родени в Анкх-Морпорк. Гледаш, да речем, пред себе си юнак, на който на лицето му просто е изписана камила, но когато отвори уста и проговори, има такъв анкх-морпоркски акцент, че можеш да чукаш камъни с него. O, имаше и много вицове за чужденците и смешната им храна, но нали…

Не особено забавни вицове, като се замислиш.

Но когато човек попадне в близост до взрива, обикновено не му остава време да се чуди откога съска фитилът.

Гласовете се бяха повишили, когато се върна в Залата на плъховете.

— _Защото,_ лорд Селачии — тъкмо казваше Патрицият, — сега не са добрите стари времена. Вече не се приема за… учтиво… да се изпращат бойни кораби, за да се демонстрират, както отбелязахте, на Джони Клачианеца, грешките в неговите виждания за света. От друга страна, ние нямаме бойни кораби откакто „Мери-Джейн“ потънала преди стотина години. И времената вече са други. В днешно време целият свят ни гледа. И, милорд, вече не е позволено да се казва: „Ти пък какво си ме зяпнал?“ — Той се облегна назад. — Вече имаме Химерия и Кхали, и Ефеб, и Тсорт. И Мунтаб напоследък. И Омния. Някои от тях са могъщи нации, господа. Може би не харесват настоящата експанзионистична политика на Клач, но те не харесват много-много и нас, от друга страна.

— И защо пък не?

— Ами защото в миналото си сме водили войни с онези от тях, които не сме могли да окупираме. По някаква причина изколването на хиляди хора изглежда се запечатва в масовото съзнание.

— _История_ — натърти лорд Селачии. — Всичко това е в миналото!