Тери Пратчет - Шовинист

Последва общ смях. Гражданите на Анкх-Морпорк обичаха разнообразието в техния уличен театър. А Ваймс заговори уж на сержант Детритус, без да отмества погледа си от Дженкинс.

— Детритус, придружи господин Дженкинс след речта му. Неговият кораб се нарича „Милка“, ако не греша. Той ще ти покаже всичките товарителници и манифести, и фактури, и прочие, а ние ще решим проблема му за нула време.

Разнесе се звън, когато внушителната ръка на Детритус се удари в шлема му.

— Да, сър!

— Ъ-ъ… ъ-ъ… виж, не може! — припряно каза Дженкинс. — Те… ъ-ъ… отмъкнаха и документацията…

— Наистина ли? Значи ще могат да върнат стоката в магазина, ако не им върши работа?

— Ъ-ъ… така или иначе, корабът отплава. Да! Отплава! Опитва се да компенсира загубите, които понесох, разбирате ли!

— Отплувал? Без капитана си? — попита Ваймс. — Значи господин Скоплет е на вахта? Вашият първи помощник?

— Да, именно…

— Дявол го взел! — възкликна Ваймс, като щракна театрално с пръсти. — Значи оня тип, когото вчера прибрахме по обвинение, че беше Осъдително Пиян, трябва да го подведем под отговорност и за лъжлива самоличност, така ли излиза? Просто не знам какво да го правя — още досадна бумащина, обвиненията просто му се трупат…

Господин Дженкинс се опита да обърне глава, но погледът на Ваймс го придърпваше обратно. Само потрепването на устните му издаваше, че се готви да отвърне, но беше достатъчно интелигентен, за да забележи, че усмивката на Ваймс е приятелска колкото и усмивката, която обикновено се приближава много бързо към давещ се в морето човек. И има черна заострена перка отгоре.

Дженкинс избра мъдрото решение и слезе от бурето.

— Аз… ъ-ъ… ще отида да се оправя с нещата си… ъмм, по-добре да тръгвам вече… ъ-ъ…

Разблъскваше тълпата по пътя си. Хората почакаха да се случи още нещо интересно и разочаровани се прехвърлиха към други развлечения.

— Искате ли да хвърля око на онуй корабче? — попита Детритус.

— Не, сержант. Няма никаква коприна, както и няма никаква документация. Няма да намериш друго освен остатъчна воня на рибешки вътрешности.

— Олеле, значи проклетите клачианци са откраднали всичко, дето не е заковано за пода, а?

Ваймс поклати глава и пое напред.

— В Клач няма тролове, така ли?

— Не, сър! Голяма жега е. Тролския мозък не го бива на горещина. Ако требе да ходя в Клач — каменните крака на Детритус звъняха по паветата, — ще стана голям тъпчо.

— Детритус?

— Да, сър!

— Никога не ходи в Клач.

— Няма, сър!

Друг говорител беше привлякъл доста по-голяма тълпа. Той стоеше изправен пред огромен плакат: ДОЛО МРАСНИТЕ ЧУЖДИ РЪЦЕ ОТ ЛЕШП.

— Лешп — отбеляза Детритус, — туй пък е егати тъпото име.

— Оная земя, която изплува изпод морето миналата седмица — обясни отпаднало Ваймс.

Те послушаха оратора, който междувременно беше прокламирал, че Анкх-Морпорк носи отговорността да закриля своите близки и приятели на новата земя. Детритус изглеждаше озадачен.

— Как става тъй, че имат близки и познати там, като земята наскоро излезе изпод водата?

— Добър въпрос.

— Сдържали са си дъха през цялото време?

— Съмнявам се.

Във въздуха май се носеше нещо повече от мириса на морска сол, реши Ваймс. Имаше и някакво друго течение. Можеше почти да го долови. Внезапно проблем им се оказа Клач.

Анкх-Морпорк беше в мир с Клач или поне в състояние на не-война вече почти век. В крайна сметка бяха съседски държави.

Съседи… ха! Но какво означаваше това всъщност? Хората от Стражата можеха да разкажат не едно и две нещица за съседите. Също биха могли да споделят и адвокатите, особено истински богатите, за които думата „съсед“ означава „човек, с когото се съдим вече двайсет години за ивичка от градина, широка половин педя“.

Хората си живеят година след година врата до врата, кимат си приятелски всяка сутрин, като тръгват за работа, докато внезапно не се случи нещо наглед съвсем делнично и безобидно, а после на злощастния съсед му се налага да му вадят градинското гребло от ухото.

И ето, някаква проклета скала изплува от морето, а всички изведнъж започнаха да се държат така, сякаш Клач нарочно кара кучето си да лае нощем.

— Ааграгаахх — печално произнесе Детритус.

— Не се притеснявай от мене, само недей да ми повръщаш върху обувките — помоли Ваймс.

— Туй значи… — Детритус размаха огромна ръка, — то е… като нещата, дето ти се случват… — Той направи пауза и се загледа в пръстите на ръцете си. Само устните му мърдаха. — …по четири наведнъж. Ааграгаахх. Значи тъкмо туй време, когато виждаш малките камъчета и просто си знаеш, че огромно свлачище ще се стовари отгоре ти, но вече е късно да бягаш. Тоз момент „Ааграгаахх“.