Тери Пратчет - Шовинист

— Действително — отвърна Ариф.

Те отстъпиха едновременно назад, всеки внимателно наблюдаваше другия. След това почти в един глас изкрещяха:

— Грабвай лодката!

Настъпиха няколко конфузни секунди, после всяка двойка, понесла над главите си своята лодка, се затича, подхлъзвайки се, по калната улица.

Наложи им се обаче да спрат и да се върнат, разменяйки си обиди от типа на „И похитител на деца, на всичкото отгоре!“, за да вземе всеки своя си син.

Както всеки студент по история знае, славата увенчава не този изследовател, който пръв стъпи с крак върху девствената земя, а този, който пръв успее да прибере въпросния крак в къщи. А ако кракът му все още е прикрепен към тялото, това се счита за бонус.

Анкх-морпоркските ветропоказатели скрибуцаха под напорите на вятъра.

Малко от тях изобразяваха всъщност представители на Avis domestica. Имаше най-различни по форма дракони, риби и други най-разнообразни животни. На покрива на Гилдията на убийците проскърцваше силует на един от нейните членове, с развят плащ и кинжал в бойна готовност. Върху Гилдията на просяците тенекиена ръка молеше за четвърт долар. Голямо медно прасе душеше вятъра от покрива на Гилдията на касапите. На върха на Гилдията на крадците се въртеше внимателно истински, макар и посмалил се нелицензиран крадец, което показваше на какво е способен човек, ако се постарае, или поне на какво е способен човек, осмелил се да краде без лиценз.

Ветропоказателят от покрива на библиотеката на Невидимия университет изоставаше и не помръдваше повече от половин час, но миризмата на море така или иначе се носеше над града.

На площад Сатор съществуваше стар обичай — речите пред публика да се изнасят от висотата на бирена бъчва. „Речи“ е всъщност известно разтягане на понятието, за да покрие дейността на всевъзможните декламатори, оратори и мяркащи се тук-там самовглъбени мрънкала, които стърчаха сред тълпата. И също по традиция хората изричаха това, което имаха на ум, с най-високия възможен глас. Говореше се, че Патрицият гледа благосклонно на този обичай. Наистина гледаше. И то много отблизо. Вероятно плащаше на някого да води записки.

Това правеше и Стражата. Командир Ваймс си повтаряше непрекъснато, че не става дума за шпиониране. Шпиониране е, когато дебнеш и слухтиш под хорските прозорци, а не когато на човек му се налага да отстъпи няколко крачки назад, за да не оглушее.

Той измъкна нехайно клечка кибрит и я драсна в сержант Детритус.

— Туй бях аз, сър — изрече тролът с укор.

— Извинявай, сержант — промърмори Ваймс, докато палеше пурата си.

— Няма нищо.

Двамата отново насочиха вниманието си към ораторите.

„От вятъра ще да е — помисли Ваймс. — Вятърът носи нещо ново…“

Обикновено ораторите покриваха всички възможни теми, някои на границите на нормалното или дори в далечните мирни долини отвъд тях. Но днес Ваймс изглежда беше попаднал на мономаниаци.

— …време е да им дадем добър урок! — изпищя най-близкият. — Защо нашите така наречени водачи не чуят гласа на народа? Анкх-Морпорк си е изпатил достатъчно от тези наперени чуждоземни разбойници! Те крадат нашата риба, отмъкват нашата стока, а сега искат да откраднат и нашата земя!

„Щеше да бъде по-добре, ако хората го поощряваха“ — каза си Ваймс. Хората поначало аплодираха ораторите демократично, повече с цел да ги подкукуросат. Но тълпата около този човек просто кимаше с одобрение. „Те всъщност разсъждават върху думите му…“

— Те откраднаха моята стока! — извика ораторът от другата му страна. — Това е една проклета пиратска империя! Взеха кораба ми на абордаж! И то в анкх-морпоркски води!

Тълпата зашумя възмутено.

— И какво ви откраднаха, господин Дженкинс? — разнесе се глас.

— Товар най-фина коприна!

Тълпата издиша със съскане.

— Ах! Значи не е сушена рибешка карантия и развалено месо? Защото това е обичайното ви карго, доколкото ми е известно.

Господин Дженкинс се напрегна да различи кой говори.

— Най-фини коприни! — повтори. — И какво ги е грижа управниците на града за това? Нищо!

Чуха се викове: „Позор!“

— Управата на града беше ли уведомена? — подхвърли гласът.

Хората се заозъртаха. След което тълпата се разтвори леко, за да разкрие фигурата на Командир Ваймс от Градската стража.

— Добре де, всъщност… аз… — започна Дженкинс. — Ъ-ъ, аз…

— Аз съм загрижен — меко произнесе Ваймс. — Не е толкова трудно да се проследи пътят на товар фина коприна, воняща на рибешки вътрешности.