Тери Пратчет: Шовинист

— Прилича ми на… петле, тате!

Изпод повърхността се разнесе необичаен шум. Звучеше малко като бавни удари на гонг.

— Петлите не могат да плуват!

— Но този е железен, тате!

Стабилния пролази към задния край на лодката.

Наистина беше петле, направено от желязо. Покриваха го водорасли и мидени черупки и водата се оттичаше от него, докато то се издигаше стремително, но безшумно нагоре към звездите.

Беше прикрепено към кръстосана метална рамка. И като че на всеки от четирите й краища беше изписана буква.

Стабилният приближи фенера още малко.

— Какво, по… — Освободи припряно веслото и седна до сина си. — Греби с всички сили!

— Какво става, тате?

— Мълчи и греби! Да се измъкваме оттук!

— Тате, морско чудовище ли е това?

— По-лошо от чудовище, синко! — изкрещя Стабилният, като бъхтеше водата с веслата.

Странният предмет вече се извисяваше доста над тях, прикрепен на нещо като кула…

— Но какво е това, тате?! Какво е?

— Това е проклет ветропоказател!

От геоложка гледна точка нямаше някакво особено раздвижване на земните пластове. Потъването на континентите обикновено е съпроводено от вулкани, земетресения и армади малки лодки, които превозват възрастни хора, нетърпеливи да съграждат пирамиди или мистични каменни кръгове сред нови земи, в които обладаването на истинска древна окултна мъдрост изглежда привлича като магнит момичетата. Но издигането на това парче земя едва предизвика леко вълнение в чисто физическата подредба на нещата. То, повече или по-малко, просто се завърна на мястото си — плахо като котка, която се прибира след няколко дни скитане и знае, че господарят се е притеснявал.

Широка вълна, висока някакви си пет-шест стъпки, достигна бреговете на Кръглото море и стана повод за разговор. В някои от най-ниските и блатисти райони водата погълна няколко села с хора, за които никой, освен самите тях, не го беше грижа. Но в чисто геоложки смисъл нищо особено не се случи.

Само в чисто геоложки смисъл.

— Това е град, тате! Погледни, виждат се прозорците и…

— Казах ти да мълчиш и да гребеш!

Морската вода се пенеше надолу по улиците. Огромни, инкрустирани с водорасли сгради извираха с отлива й.

Баща и син се бореха да запазят посоката на лодката, докато вълните я завличаха. Но тъй като урок номер едно в лодкарското изкуство гласи, че докато гребе, човек гледа в обратната посока, те не забелязаха другата лодка…

— Смахнат!

— Глупак!

— Да не си посмял да докоснеш къщите! Тази земя принадлежи на Анкх-Морпорк!

Двете лодки се обикаляха във временен водовъртеж.

— Аз предявявам претенция върху тези земи от името на Серифа на Ал-Кхали!

— Ние първи я видяхме! Лес, кажи му, че я видяхме първи!

— Ние я видяхме първи, преди вие да я видите първи!

— Лес, ти нали видя, че тоя се опита да ме халоса с веслото си!

— Но, тате, ти пък се опитваше да го набучиш на тризъбеца си…

— Погледни, Акхан, по какъв не заслужаващ доверие начин ни напада този човек!

Киловете на двете лодки застъргаха и те полегнаха настрани, като затънаха дълбоко в дънната тиня.

— Погледни, тате, каква интересна статуя…

— Кракът му си позволи да стъпи на клачианска земя! Крадец на сепии!

— Разкарай кирливите си сандали от анкх-морпоркска територия!

— Ох, тате!…

Двамата рибари спряха да си крещят, за да си поемат дъх. Покрай тях накриво притичваха раци. Водата се отцеждаше от дрипавите водорасли и дълбаеше пътечки из сивия нанос.

— Тате, виж, и керемидите им са цветни!…

— Моя е!

— _Моя!_

Лес се спогледа с Акхан. Само за секунда, но тя беше натоварена със значително количество информация, като се започне със споделеното разбиране за явното и с галактически размери недоразумение да имаш родители и се продължи нататък.

— Тате, ние всъщност не бива да… — започна Лес.

— Ти да мълчиш! Аз мисля за твоето бъдеще, момко!

— Да, но на кого му пука кой я е видял пръв? Всички сме на стотици мили от домовете си! Искам да кажа, че никой няма да разбере!

Двамата ловци на сепии се вторачиха един в друг. Съхнещите сгради израстваха наоколо. В тях зееха ями, може би някогашни входове, кухи отвори, които вероятно са били прозорци, но сега всичко вътре чезнеше в тъмнина. За кой ли път Лес си въобрази, че чува нещо хлъзгаво да се промъква към тях.

Стабилния Джексън се покашля.

— Момчето е право — промърмори той. — Тъпо е да се караме. Само ние четиримата сме.