Тери Пратчет - Шовинист

— Не знаех, че сте навън тази нощ, господин Ваймс…

— Неофициално съм, Фред — отговори Ваймс. Той приемаше обръщението „господин“ от определени хора. По някакъв странен начин те бяха заслужили да го наричат така. — Изпрати някого в „Народни манджи“ на Скандалната алея, моля те. Имахме дребни проблеми там.

Ваймс заизкачва стълбите към офиса си.

— Тук ли оставате, сър? — каза Фред.

— O, да — зловещо отговори Ваймс. — Имам малко да наваксам с документооборота.

Дъждът се изливаше над Лешп с такава сила, че островът сигурно вече се чудеше за какво ли му е било да изплува от океанските дълбини.

Повечето завоеватели спяха по лодките си. Наистина, върху изплувалия остров имаше къщи, но…

…те не изглеждаха съвсем наред.

Стабилния Джексън надникна изпод брезента, който беше опънал на магия над палубата. Подгизналата почва изпускаше пара, която се издигаше като мъглица над острова. Редките светлинки на лодките се виждаха като сияещи кръгове през нея.

Градът изглеждаше определено злонамерен под светлините на бурята. Виждаха се форми, които човек можеше да разпознае — колони, стълби и аркади и така нататък — но имаше и други… Той потрепери. Сякаш някога хората са се опитвали да придадат човешки вид на постройки, които вече са били антични…

И точно неговият син беше виновен за това всички да си стоят по лодките.

Група анкх-морпоркски рибари стъпи рано тази сутрин на брега, за да издирва купищата съкровища, които, както е известно, застилат океанското дъно, но намери само един добре запазен мозаечен под, измит от дъжда. Мидените черупки по изчистените бели и сини квадрати показваха посоката на прилива. Една сепия се беше настанила по средата.

Лес каза:

— Тази сепия изглежда страшно голяма, тате.

И всички се спогледаха подозрително, огледаха заобикалящите ги здания, покрити с водорасли, и споделиха Мисълта, която остана неизречена, но предизвика множество мънички мисли, прилични на случайните вълнички в басейн или на тихия плясък на тъмна вода дълбоко в подземията на замък… Все неща, които караха човек да си мисли за същества с ноктести лапи, изплували от глъбините, или за странните създания, които приливът понякога отмиваше и изхвърляше на брега, или пък попадаха в рибарските мрежи. Понякога нещата, които изплуваха заедно с рибата, изглеждаха така, че можеха да откажат човек завинаги от рибарския занаят.

И изведнъж никой вече не искаше да издирва каквото и да е просто поради опасението, че внезапно могат и да намерят нещо…

Стабилния Джексън навря глава обратно под навеса.

— Защо вече не си ходим вкъщи, тате? — попита синът му. — Ти каза, че от това място тръпки те побиват.

— Да, ама са си анкх-морпоркски тръпки, нали? И никакъв миризлив чужденец няма да ми тръпне тука!

— Тате?

— Кажи, синко.

— Кой е господин Хонг?

— Аз пък откъде да знам?

— Ами, разбираш ли, когато сутринта всички се запътихме обратно към лодките, един мъж каза: „Всички знаем какво се случи с господин Хонг, когато отвори рибния бар «Троен Късмет», за храна по домовете върху стария храм на бога-риба на Драконовата улица в нощта на пълнолунието, нали?…“ Е, аз не знам.

— Хммм… — поколеба се Стабилния Джексън. Е, Лес вече е голямо момче… — Той… затвори ресторанта си и си тръгна бързичко, момче. Толкова бързо, че даже му се наложи да остави някои неща там.

— Какви неща?

— Щом толкова искаш да знаеш… половин ухо и един бъбрек.

— Върхът!

Лодката се разтресе и дървото в единия край се сцепи от силен удар. Джексън отметна покривалото. Заля го порой от пръски. Някъде откъм мокрия мрак един глас изрева:

— Защо не си сложил светлини, ти, втори братовчед на чакала?

Джексън измъкна фенера изпод брезента и го вдигна високо над главата си.

— Какво търсиш ти в анкх-морпоркски териториални води, камилоядецо?

— Тези води ни принадлежат!

— Ние дойдохме тука първи!

— Не думай! Ние бяхме първи!

— И ми потрошихте корабчето! Това си е живо пиратство и нищо друго!

Наоколо се разнесоха гласове. Двете импровизирани флотилии се сблъскаха в мрака. Бушприти съдираха такелаж. Корпуси тътнеха. Контролираната паника, която е естествена част от всяко плаване, се превърна в обезумяла паника, съставена от мрак, пръски вода и омотани корабни въжета.

Във времена като тези древните традиции на океана повеляват всички мореплаватели да се изправят обединени пред лицето на общия враг — гладът или безжалостния океан.