Тери Пратчет - Шовинист

След известно време Ваймс пророни:

— Дай ми да погледна онова нещо още един път.

Керът покорно му подаде малка правоъгълна хартийка. Ваймс я погледна. Нямаше грешка. Той я напъха в джоба си.

— Ъ-ъ… защо искате да я задържите, сър?

— Да задържа какво?

— Иконограмата, която взех назаем от туриста.

— Не разбирам за какво говориш.

— Но вие…

— Не смятам, че бихте се издигнал много в Стражата, капитане, ако виждате неща, дето ги няма.

— Аха…

Часовникът сякаш затиктака по-силно.

— Мислите за нещо, сър, нали?

— Това е функция, за която аз наистина използвам мозъка си от време на време, капитане, дори да ви се струва странно.

— _За какво_ мислите, сър?

— За това, за което те искат да ме накарат да мисля.

— Кои те?

— Все още не знам. Всяко нещо с времето си.

Звънна камбанка. Ваймс се изправи.

— Знаеш какво обичам да повтарям, нали? — попита той.

Керът свали шлема си и го лъсна с ръкав.

— Да, сър. „Всеки е виновен за нещо, особено тези, дето не са“?

— Не, не това…

— Хмм… „Винаги взимай под внимание факта, че може да грешиш“?

— Не, не и това.

— Хъмм… „Как е станало така, че са му дали на Ноби да работи като полицай?“, сър? Това го повтаряте изключително често.

— Не! Имах предвид „Винаги постъпвай глупаво!“

— Добре, сър. Отсега нататък ще знам, че винаги повтаряте това.

Те прибраха шлемове под мишница. Ваймс почука на вратата.

— Влез!

Патрицият стоеше до прозореца. Седнали или прави, в кабинета бяха и останалите благородници. На Ваймс така и не му стана докрай ясно как се избират гражданските водачи. Те изглежда имаха свойството да се случват на мястото си. Като гвоздейче в подметката.

— А-а, Ваймс…

— Сър.

— Нека да не се гоним като зайци из храсталаците, образно казано, Ваймс. Как онзи човек се оказа на върха на кулата, щом вашите хора бяха проверили така внимателно всичко предишната нощ? С магия ли?

— Не бих казал, сър.

Керът, който гледаше втренчено право пред себе си, примигна.

— Вашите хора провериха Барбикан, предполагам?

— Не, сър.

— _Не са ли?_

— Не, сър. Аз я проверих лично.

— Ваймс, вие физически я проверихте, лично вие, така ли? — каза Богис от Гилдията на крадците.

Капитан Керът почувства в този момент мислите на Ваймс.

— Точно така… Богис — потвърди Ваймс, без да извръща глава. — Но… ние предполагаме, че някой се е промъкнал оттам, където прозорците са заковани с дъски и после е заковал дъските отново след себе си. Прахолякът се беше разместил…

— И вие не забелязахте ли това, Ваймс?

Ваймс въздъхна.

— Достатъчно трудно беше да разберем коя от дъските е била разкована и закована наново дори и при дневна светлина, Богис, а какво остава посред нощ.

„Не че и тогава успяхме — добави на себе си. — Добре, че Ангуа подуши миризмата.“

Лорд Ветинари седна зад бюрото си.

— Лошо положение, Ваймс.

— Да, сър?

— Негово височество е много сериозно ранен. И принц Кадрам, както научихме, е извън себе си от ярост.

— Те настояха да приберат брат му в посолството — обади се лорд Ръждьо. — Това си е оскърбление като по учебник. Като че в града нямаме добри хирурзи.

— Това, разбира се, е вярно — изрече Ваймс. — Много от тях биха могли и да го обръснат или подстрижат.

— Подигравате ли ми се, Ваймс?

— Разбира се, че не, милорд. Никъде по света хирурзите нямат толкова чисти дървени трици, с които да застилат пода на операционните си.

Ръждьо задържа погледа си върху него. Патрицият се покашля.

— Идентифицирахте ли убиеца?

Керът очакваше Ваймс да каже „предполагаемия убиец, сър“, но той отвърна:

— Да. Той е… той беше Ози Брънт, сър. В полицията го познаваме под това име. Живееше на Пазарната улица. Захващал се е със случайни работи за пари, отвреме-навреме. Падаше си нещо самотник. Не намерихме роднини или приятели. Провеждаме разследване.

— И това е всичко, с което вие, приятелчета, разполагате? — попита лорд Дауни.

— Отне ни известно време, докато го идентифицираме, сър — каза Ваймс хладно.

— И защо така?

— Трудно ми е да дам технически коректен отговор на този въпрос, сър, но трупът изглеждаше така, сякаш не е необходимо да му се сковава ковчег. Достатъчно би било да го поставят между две дъски.

— Сам ли е действал обвиняемият?

— Намерихме само един труп. И много нападала зидария наоколо, така че…

— Питам принадлежал ли е покойният към някаква организация? Да има доказателства, че е участвал в антиклачиански организации?