Тери Пратчет - Шовинист

— Надявам се, че не оспорвате достойнствата на хората ми, сър.

— Ваймс, сержант Колън и ефрейтор Нобс са били безспорни през целия си съзнателен живот.

— Сър?

— И сега… факт е, че не ни трябват усложнения, Ваймс. Имаме си работа с един изобретателен луд стрелец… добре де, много луди ходят по улиците. Това е просто един печален инцидент, нищо повече.

— Да, сър.

Патрицият изглеждаше притеснен и на Ваймс му се стори, че може да си позволи щипка съчувствие.

— Фред и Ноби също не обичат усложненията, сър.

— Имаме нужда само от прости отговори.

— Сър, Фред и Ноби са много добри в простите неща.

Патрицият се извърна и обгърна с поглед града навън.

— Виж ти… — произнесе той с по-мек глас. — Прости хора, за да видят само простите истини.

— Това е факт, сър.

— Учиш се бързо, Ваймс.

— Не мога да съдя за това, сър.

— И какво ще стане, когато намерят простата истина?

— С истината не може да се спори, сър.

— Доколкото показва личният ми опит, Ваймс, ти можеш да оспориш всичко.

Когато Ваймс напусна кабинета му, лорд Ветинари поседя още малко зад бюрото си, взрян в нищото. След това извади от чекмеджето си един ключ, приближи се до стената и натисна точно определено място.

Разнесе се далечният тътен на противотежести. Стената хлътна назад.

Патрицият предпазливо премина по тесния коридор. Тук-там стените бяха осветени от слабото сияние около ръбовете на малки панели по стените. Ако човек отместеше някой от тези панели, той можеше да гледа в залите на двореца през зениците на удобно провесени по стените портрети.

Това бяха реликви, останали от предишните владетели. Ветинари никога не си губеше времето с тях. Гледането през чужди очи беше стар номер.

Той повървя доста нагоре по прашни стълбища и мрачни коридори. От време на време извършваше движения, смисълът на които не беше ясен от пръв поглед. Той докосваше тук и там стените, явно без да мисли, докато минаваше край тях. Когато стъпваше по застлан с плоски каменни плочи коридор, осветен единствено от сивкав прозорец, забравен от всички, с изключение само на най-оптимистично настроените мухи, той сякаш поигра на дама. Робата му се развяваше около него и сухите му прасци се показваха, докато прескачаше от камък на камък.

Никое от тези разнообразни действия не предизвикваше последици. Накрая Патрицият стигна до една врата, която след кратко колебание отключи. Отвори я препазливо.

Въздухът от другата й страна имаше странен остър мирис и настойчивия звук поп-поп, който се чуваше още от далечния край на коридора, стана почти нетърпим. В следващия момент се разнесе силен трясък, последван от горещ метален къс, който изсвистя покрай ухото на Патриция и се заби в стената до главата му.

Из дълбините на пушека един глас произнесе:

— O, богове!

Не звучеше разочаровано, а по-скоро като глас, с който човек би сгълчал палаво кутре, когато въпреки всички положени усилия да бъде дресирано, то седи в центъра на разширяващо се мокро петно на килима.

Когато облаците дим се поразсеяха, неясната сянка на говорещия се обърна към Ветинари и с уморена усмивка на лицето каза:

— Пълни петнайсет секунди този път, милорд! Няма никакво съмнение, че решаващият фактор е звукът!

Това беше една от особеностите на Леонардо да Куирм: той подхващаше разговора отникъде — предполагаше, че всеки наоколо е заинтересуван в изследванията му приятел и допускаше, че хората са умни колкото него.

Ветинари се вторачи неразбиращо в малка купчинка усукан метал.

— Какво е това?

— Експериментално устройство за превръщане на химическата енергия във въртеливо движение — отговори Леонардо. — Проблемът е, както виждате, в подаването на малките блокчета пресована черна пудра към горивната камера точно в подходящото време и само едно по едно. Ако две от тях се възпламенят едновременно, хмм… се получава двигател с външно горене.

— Ами-и, ъ-ъ… и каква е целта на всичко това?

— Ще ми се да вярвам, че това може да замени конете — гордо заяви Леонардо.

Те се загледаха в безформената буца метал.

— Едно от предимствата на конете, което хората често изтъкват — каза Ветинари след известен размисъл, — е, че те твърде рядко избухват. Почти никога, всъщност, ако трябва да се позова на собствения си опит. Освен, разбира се, по време на оня неприятен инцидент преди няколко години, когато лятото беше особено горещо.

Само с два пръста, сякаш се гнусеше, той измъкна нещо от бъркотията на работната маса — две бели кубчета, вързани на въженце. Имаха нарисувани черни точки по тях.