Тери Пратчет - Истината

Уилям пишеше трескаво.

След двайсетина секунди Рошльо го ухапа по глезена.

Чиновникът в кантората на господин Въртел ги изгледа от високото си бюро, подсмръкна и продължи да пише красиво и бавно. Не задълбаваше охотно във въпроса за обслужването на клиентите. Никой не може да пришпорва Закона…

След миг главата му се заби в плота на бюрото и така си остана, притисната от неимоверна тежест.

Лицето на господин Шиш се появи в ограниченото му полезрение.

— _Казах,_ че господин Въртел желае да ни приеме веднага…

— Снгх — отвърна чиновникът.

Господин Шиш кимна и натискът отслабна малко.

— Извинете, не ви разбрах — подхвърли той, наблюдавайки как ръката на човечето пълзи покрай ръба на бюрото.

— Той… не… приема… никого…

Твърдението завърши с приглушено квичене. Господин Шиш се наведе към ухото на чиновника.

— Жалко за пръстите ти, но не бива тези палави израстъци да пипат онова лостче, чатна ли? Защото не се знае какво може да стане, ако го дръпнат. Така… Коя врата е към кабинета на господин Въртел?

— Втората… отляво…

— Видя ли? Колко по-приятно е, когато си любезен. А след седмица, най-много след две пак ще можеш да държиш перото.

Господин Шиш кимна, господин Лале се дръпна и чиновникът се свлече на пода.

— Искаш ли да го очистя тоя …аняк?

— Остави го на мира. Днес май ще се държа дружелюбно с хората.

Нямаше как да не признае, че господин Въртел е корав противник. Когато Новата фирма влезе в кабинета, лицето му дори не трепна.

— Господа?…

— Не натискай никакво …ано нещо — предупреди господин Лале.

— Решихме, че е време да ви осведомим за това-онова — добави господин Шиш и извади кутийка от джоба си.

— По-точно?

Господин Шиш натисна копче на кутийката.

— Да чуем какво стана вчера.

Духчето примига.

— …нйип… няпнйип… няпдит… нйип…

— Припомня си записите отзад напред — обясни господин Шиш.

— Какво е това? — попита господин Въртел.

— …няпнйип… сипняп… нип… „…времето ми е ценно. Няма да го губя с празни приказки. Какво направихте с кучето?“ — Господин Шиш докосна друго копче. — …уидълуидълуи… „Моите… клиенти имат силна памет и дълбоки джобове. Възможно е да наемат и други убийци. Разбрахте ли ме?“

Чу се и тихичко „Ау!“, когато лостчето „Изключване“ прасна духчето по главата.

Господин Въртел стана и доближи древен шкаф.

— Бихте ли желали нещо за пиене? Само че имам единствено балсамиращ разтвор…

— Още не ми е нужен.

— …а май ще изровя и някой банан…

Адвокатът се обърна с блажена усмивка, щом чу как пръстите на господин Шиш плеснаха по ръката господин Лале.

— _Казах ти,_ че ще го затрия тоя …аняк…

— Уви, закъснял сте — напомни господин Въртел и пак се настани зад бюрото. — Ясно, господин Шиш. Искате пари, нали?

— Всичко, което ни дължите, и петдесет хиляди отгоре.

— Но още не сте намерили кучето.

— Не го е намерила и Стражата. А те имат върколак. Всеки търси кучето, но го няма. То не е важно, ей тази кутийка е по-важна.

— Оскъдни улики, бих казал…

— Виж ти… Разпитвате за кучето, споменавате убийци… Онзи Ваймс ще се вкопчи във вас като пиявица. Както чувам, не е свикнал да пипа меко. — Господин Шиш се усмихна само с устни. — Е, вие също имате какво да покажете… Между нас да си остане… — Наведе се по-близо до адвоката. — Някои от нашите постъпки може и да приличат на престъпления…

— Всички ония …ани убийства, да речем — кимна господин Лале.

— …но понеже сме си престъпници, ще кажат, че тъкмо това трябва да се очаква от нас. А вие сте уважаван гражданин. Хич не изглежда добре, когато уважаваните граждани се забъркват в такива гнусотии. Хората почват да мърморят.

— За да си спестим… недоразуменията — реши господин Въртел, — ще ви напиша чек за…

— Скъпоценни камъни — прекъсна го господин Шиш.

— _Обичаме_ ги …аните скъпоценни камъни — потвърди господин Лале.

— Направихте ли копия от това… нещо? — попита адвокатът.

— Не казвам нито „да“, нито „не“ — отвърна господин Шиш, който не бе копирал записа и не знаеше как да го направи.

— Не знам дали мога да ви се доверя — промълви адвокатът сякаш само на себе си.

— Я ме чуйте — подхвана господин Шиш с цялото търпение, което успя да събере. Главата му беше още по-зле. — Ако плъзне мълва, че сме прекарали някой клиент, няма да е добре за нас. Хората ще си кажат: „Не може да се вярва на такива кримки. Не се държат подобаващо.“ Но ако хората, с които обикновено си имаме работа, чуят как сме очистили клиент, защото е играл мръсно, ще ни похвалят: „Тези са бизнесмени и знаят как се върти бизнес…“