Тери Пратчет - Истината

— Сто — уморено го поправи Уилям. — Не разбирате ли, че това е в интерес на обществото?

Тайфата се заоглежда.

— Никой не ни зяпа — възрази Ковчега Хенри.

Уилям стана и съвсем случайно разля канчето с чая.

— Ами да вървим.

Господин Лале вече се тревожеше, а това не му беше присъщо. Обикновено причиняваше безпокойство, обаче сам не го изпитваше. Но господин Шиш се държеше сбъркано и понеже именно той се занимаваше с мисленето в Новата фирма, това си беше сериозна причина за загриженост. Господин Лале го биваше да цепи секундата при нужда, а опреше ли до възхищение от изкуството, лесно боравеше и с векове. Затрудняваха го времевите промеждутъци по средата. За тях имаше нужда от господин Шиш, който обаче си говореше сам и все се озърташе към сенките.

— Ще се разкараме ли оттука? — попита господин Лале с надеждата да подтикне партньора си в правилната посока. — Прибрахме си …аните пари с грамадна …ана премия, има ли …ан смисъл да се размотаваме още?

Притесняваше го и постъпката на господин Шиш спрямо …ания адвокат. Досега нямаше навик да насочи оръжие към някого и да не натисне спусъка. Новата фирма не си губеше времето със заплахи. А тази …ана приказка „Днес няма да те довърша“? Аматьорско изпълнение.

— Питах те няма ли да се…

— Ей, ти как мислиш — какво става с хората след смъртта?

Господин Лале беше потресен.

— Що за …ан въпрос?! Знаеш какво става!

— Тъй ли…

— Ами да. Помниш ли като трябваше да оставим оня тип в …аната плевня и чак след седмица успяхме да го заровим както си му е редът? Забрави ли на какво се беше…

— Не за труповете ти приказвам!

— А, за ония религии, значи…

— Да!

— Никога не съм се плашил от тия неща.

— Никога ли?

— И един …ан път дори. Имам си моя картоф.

Господин Лале откри, че е изминал последните крачки сам, защото господин Шиш е спрял като закован.

— Картоф ли?

— Ъхъ. Нося си го на връвчица.

Господин Лале се потупа по огромния гръден кош.

— И това ли е религия?

— Ъхъ. Ако си носиш картофа, като умреш, всичко е наред.

— Коя религия е тази?

— Де да знам! Не съм чувал за тия неща извън мойто село. Тогава бях дребосък. А бе, същото както с боговете, чатна ли? Когато си малък, втълпяват ти: „Ей туй е Господ, толкоз.“ А като пораснеш, гледаш — те били …ани милиони. Туй е то религията.

— Значи всичко ти е наред, ако си носиш картофа, когато умреш?

— Тъй, тъй. Тогава ти позволяват да се върнеш и да живееш пак.

— Дори… — Господин Шиш преглътна, защото навлизаше в територия, която не бе отбелязана на мисловния му атлас. — Дори да си вършил разни неща, за които хората казват, че били лоши ли?

— А, ако си кълцал разни хора и си ги бутал от …ани скали ли?

— Да, бе, за същото ти говоря…

Господин Лале подсмръкна и носът му светна за миг.

— Е-е… няма страшно, стига да се разкайваш, ама наистина.

Господин Шиш се слиса, пък и се настрои леко недоверчиво. Но чувстваше как нещо го… застига. Мяркаха се лица в мрака, почти успяваше да чуе разни гласове. Вече не смееше да се озърне, да не би да види някого зад гърба си.

А само за един долар можеше да си купи цял чувал картофи…

— И върши ли работа?

— И още как! В моя край хората правят тъй от …ани столетия. Нямаше да спазват обичая, ако не им вършеше …ана работа, нали?

— И къде е тоя твой край?

Господин Лале добросъвестно се съсредоточи върху въпроса, но в паметта му имаше твърде много зараснали белези.

— Имаше… гори. И… едни такива ярки свещи — мърмореше си под носа. — И… тайни — добави, загледан в нищото.

— И картофи ли?

Господин Лале се върна в настоящето.

— Ъхъ, как тъй без тях. Винаги ги имаше …аните картофи. Щом си носиш картофа, всичко е наред.

— Но… Защо ли си мислех, че трябва да се молиш в пустини, да ходиш в храма всеки ден, да пееш песнички, да даваш това-онова на бедните…

— А, няма лошо и туй да правиш — успокои го господин Лале. — Ама трябва да си носиш и …ания картоф.

— И се връщаш в света жив?

— Тъй, ами. За к’во ти е да се върнеш мъртъв? Тогава кой ще познае, че си се върнал?

Господин Шиш отвори уста да отговори, но изражението му се промени и той изсъска:

— Някой сложи ръка на рамото ми!

— Господин Шиш, добре ли си?

— Никого ли не виждаш?

— Никого.

Господин Шиш сви юмруци и се обърна. Имаше много хора на улицата, но изобщо не го поглеждаха. Опита се да пренареди мозайката, в която бързо се превръщаше главата му.