Тери Пратчет - Истината

— Да… Добре. Сега ще… ще се върнем в къщата, нали така, и ще… ще вземем другите диаманти, ще очистим Чарли и… ще намерим сергия за зеленчуци… Да не е някакъв особен картоф?

— А, не.

— Така… но първо…

Господин Шиш поспря и мисленият му слух чу как нечии стъпки замряха зад него само миг по-късно. Знаеше, че гадният вампир му е сторил това. Онази тъма беше като тунел и в нея имаше неща…

Господин Шиш вярваше непреклонно в заплахите и насилието, а в такъв момент не можеше да не вярва и в отмъщението. Един вътрешен глас, който в момента заместваше благоразумието му, вдигна шумна врява, но го заглуши по-първична реакция.

— Онзи скапан вампир е виновен. А да убиеш вампир… ей, това си е направо добрина, нали? — Той се ободри. Вече виждаше светлината на спасението чрез праведни дела. — Всеки знае, че имат зловещи окултни дарби. Може дори да ми се зачете, а?

— Ъхъ. Ама… на кого му пука?

— На мен.

— Бива, щом е тъй…

Дори господин Лале не беше настроен да спори, когато чуеше този глас. Пожелаеше ли да се държи неприятно, господин Шиш ставаше много изобретателен. А и неписаните правила не позволяваха да оставиш зад себе си безнаказана обида.

Само че опасенията проникваха дори в съсипания от соли за вана и нафталин мозък на господин Лале. Винаги се бе възхищавал на безстрашието на партньора си, особено в боравенето с дълги изречения.

— С какво ще го довършим? С трепетликов кол ли?

— Не… С този искам да съм сигурен.

Господин Шиш запали цигара с леко трепереща ръка и остави клечката да се разгори.

— А, ясно — прозря господин Лале.

— Хайде да го направим.

Челото на Скалата се набръчка, докато оглеждаше емблемите, заковани около входа на градската къща на семейство Дьо Слов.

— Тия неща какви са?

— Означават, че гилдиите ще се захванат с всекиго, който влезе с взлом — обясни Захариса и затърси ключа в чантичката си. — Нещо като проклятие, само че това действа наистина.

— Туй да не е на убийците? — посочи тролът към грубовато изобразен щит с плащ, кинжал и два кръста.

— Да. Те ще изпълнят поръчка за всеки нарушител.

— Хич не ща да се занимават с мене. Добре, че носиш ключ…

Ключалката щракна и вратата се отвори.

Захариса бе влизала поне във фоайетата на някои от истинските палати в Анкх-Морпорк, когато обитателите им подпомагаха по-изискани благотворителни начинания. Но едва сега видя как може да се промени сградата, когато никой не живее в нея. Беше заплашителна, а и с някак неправилни пропорции. Вратите изглеждаха прекалено широки, таваните — твърде високи. Задушната пустота започваше да й досажда като главоболие.

Зад нея Скалата запали две свещи. Но и в тяхната светлина Захариса се озова обградена от сенки.

Не беше трудно да намери централната стълба. Бе запомнила обясненията на Уилям и те я отведоха в покои, далеч по-големи от целия й дом. А гардеробът се оказа просторна стая със закачалки.

Роклите блещукаха в сумрака. И миришеха силно на нафталин.

— Я, че интересно… — обади се Скалата.

— Това е против молци — осведоми го момичето.

— Не, аз се загледах в следите по пода. Имаше ги и долу.

Захариса най-сетне откъсна поглед от дългите редици окачени рокли и също се заозърта. Нямаше съмнение, че някой е стъпвал в праха по пода.

— Ъ-ъ… може би идва чистачка? Все някой би трябвало да се отбива, за да нагледа къщата.

— И вместо да чисти, само се разхожда, а?

— Сигурно някой идва да проверява… — разсеяно смънка Захариса.

Една синя рокля й шепнеше: „Облечи ме, подхождам ти идеално. Виж как цветът ми ще се прелива, щом съм на теб.“

Скалата пипна топчетата, разпилени по тоалетната масичка.

— Като гледам, тия молци доста са се настървили по нафталина…

— Не ти ли се струва — обади се замислено Захариса, — че тази рокля е прекалено… смела за мен?

Скалата се озадачи. Не го бяха взели на работа заради компетентността му по въпросите на модата.

— А, то и вие не сте от плашливите, ще й се сопнете…

— Исках да кажа — дали няма да изглеждам разпусната жена с тази рокля?

— Че к’во разпуснато има, като ще ви лепне по тялото?

Захариса се отказа да търси експертното му мнение.

— Струва ми се, че госпожа Ютийска ще може да ми я нагласи по мярка… — промълви замислено.

Изкушаваше се да остане още малко заради изобилието от тоалети. Но не се чувстваше на мястото си. А вътрешното гласче й подсказваше, че жена със стотици рокли в гардероба повече ще се ядоса, ако някоя липсва, отколкото ако има само десетина. Отгоре на всичко безлюдният мрак наоколо й опъваше нервите. В него се криеше призрачното присъствие на хората, живели тук.